П. Удхаус - Чичо Фред през пролетта

Ярка червенина бе обагрила лицето на Рики. Темпераментът му, винаги склонен да рипне, започна да напряга мускулите му като на акробат, готвещ се за скок.

— Що се отнася до тая твоя идея да се жениш… За какво ти е да се жениш? А? За какво?

— Ами за да обидя момичето. Не мога да я понасям.

— Какво!

— Защо смяташ, че искам да се оженя? Защо обикновено се женят хората? Искам да се оженя, защото открих най-прекрасното момиче на света и я обичам.

— Но нали каза, че не можеш да я понасяш?

— Опит да се пошегувам.

Херцогът налапа шепа мустаци, подъвка ги, остана недоволен от вкуса и ги изплю с поредното могъщо пуфтене.

— Коя е тя?

— Не я познаваш.

— Добре тогава, кой е баща й?

— Ами нищо особено.

Внезапно зловещо спокойствие налегна херцога и от това маниерът му заприлича на вулкан, който с усилие на волята се сдържа да не изригне.

— Няма нужда да ми обясняваш повече. Всичко е ясно. Пипнала те е някаква отрепка.

— Нищо подобно!

— Недей да спориш. Е, това решава нещата. Няма да получиш нито пени от мен.

— Добре. А ти няма да получиш свиня от мен.

— Ъ?

Херцогът се сепна. Рядко му се случваше да се оказва в положението да потушава открит метеж сред подчинените. В интерес на истината досега не беше му се случвало и за един кратък миг се обърка. Но на бърза ръка се взе в ръце и в оцъклените му очи се върна старият тираничен израз.

— Не ми дръж такъв тон, млади човече.

— Няма да докопаш никаква тъпа свиня — заяви Рики. — Цената ми е двеста и петдесет лири на свиня и щом не желаеш да посрещнеш условията ми, сделката се разваля. Ако, от друга страна, се съгласиш да ми платиш тази крайно скромна сума за твърде неприятната и мъчителна работа, аз на свой ред съм склонен да забравя обидните ти думи по адрес на момиче, което би ти направило чест, ако се съгласи да влезе в семейството ти.

— Прекрати тия глупости. Тя очевидно е пълен отпадък. Начинът, по който племенниците се обвързват с отрепките на човешката раса, може да докара апоплексия всекиму. Абсолютно ти забранявам да се жениш за тая мърша.

Рики пое дълбоко дъх. Лицето му приличаше на буреносен облак, а очите му се забиха като свредели в чичото.

— Чичо Аларик — изрече той, — само белите ти коси те пазят. Ти си възрастен човек, с единия крак в гроба…

Херцогът трепна.

— Как така с единия крак в гроба?

— С единия крак в гроба — твърдо повтори Рики. — И аз не възнамерявам да положа там и другия ти крак, като ти нанеса удара по ченето, за който плачеш с всяка твоя дума. Но държа да кажа следното. Несъмнено ти си най-тежкият случай на злобар, получавал някога затлъстяване на сърцето поради полувековно тъпкане с храна и вина, изтръгнати от устата на гладуващия пролетариат. Повръща ми се от теб. Ти тровиш въздуха. Довиждане, чичо Аларик — отсече Рики и подчертано се отдръпна. — Най-добре е да приключим този разговор, защото не отговарям за себе си.

С прощален поглед, какъвто никой племенник не би трябвало да отправя към своя чичо, Рики Гилпин се понесе към вратата и излезе. Херцогът остана на мястото си. Усещаше, че в момента не може да стане.

Беше достатъчно лошо за един тираничен мъж да понесе непокорството на голобрадо момче, а решимостта на племенника му, въпреки възраженията му, да остане вкопчен в балеринката или каквато там беше, с която се беше обвързал, би била достатъчна да го вкара във временна кома. Но още по-парализираща бе мисълта, че отблъсквайки Рики Гилпин, бе отблъснал единствения човек, който можеше да му осигури Императрицата. Свинекрадците не се срещаха под път и над път.

Херцог Дънстабъл имаше ум, който лесно падаше в лапите на маниакалността и макар здравият разум да се мъчеше да го убеди, че в живота има цена, която не може да се плати дори под заплахата от загубата на свиня, продължаваше да усеща, че щастието и задоволството му са свързани именно с нея. Беше човек, който искаше това, което иска, веднага, щом го поиска, а желаното в момента беше Императрицата на Бландингс.

До рамото му заговори студен глас, който го изтръгна от унеса.

— Извинете, ваша светлост.

— Ъ? Какво има?

Рупърт Бакстър продължаваше да говори студено. Изпитваше мрачна ненавист към стареца. Не обичаше хора, които го замерят с яйца. Нито пък беше човек, който би се смилил от спортсменска възхита пред хвърляне, което несъмнено би направило чест всекиму, показващо изключителна точност на мерника при полеви условия.

— Току-що един полицай ме информира, че трябва да преместя колата от вратата на странноприемницата.