П. Удхаус - Чичо Фред през пролетта

— Какъв тип на Хорас?

Лорд Бошъм се сепна. Твърде късно осъзна, че е на косъм от издаването на чужда тайна. Хорас, припомни си той, докато изплакваше душата си по време на пътуването им с колата от Лондон, го беше заклел да пази най-строга тайна по повод дейността му като работодател на частни детективи.

— Е, като казвам, че е тип на Хорас, не бива да го приемаш буквално. Хорас ми разказа за свой приятел, който наел този частен детектив да… ъъъ… да му свърши нещо.

— И свършил ли го е?

— О, да, свършил го е.

— Значи е способен?

— Крайно способен.

— Как се казва?

— Пот. Клод Пот.

— Знаеш ли адреса му?

— Сигурно е в указателя.

— Тогава върви веднага да говориш с него. Кажи му незабавно да пристигне.

— Слушам — рече лорд Бошъм.

Решението на херцога, след ултиматума от страна на лорд Емсуърт относно Императрицата на Бландингс, да мобилизира племенника си Рики Гилпин и незабавно да се впусне в политика на извиване на ръце не би изненадало никого, запознат с войнствените традиции на неговото гордо семейство. Именно бащата на херцога беше човекът, два пъти срязал мрежестата ограда, отделяща къщата му в Южна Франция от местното игрище за голф. Дядо му пък, както обядвал в клуба си, бе залепил на лицето на член на комитета незадоволителен омлет. Херцозите Дънстабъл открай време бяха хора с висок и надменен дух, които бързо реагираха на съпротивата срещу тях и нанасяха удари, накратко — последните хора на света, от които бихте очаквали безнаказано да се отказват от свине.

Рамото, благодарение на своевременното лечение, бе спряло да го боли. Когато се събуди на другата сутрин, единственото неприятно физическо усещане беше известно изтръпване. Но в душевното му състояние нямаше съществено подобрение. До късна нощ бе размишлявал върху увъртанията на лорд Емсуърт, а новият ден не му донесе облекчение. Владееше го горчивина заедно с мрачната решимост да се бори за правата си.

По обяд пристигна телеграма от племенника му, че ще хване влака в пет часа, така че в десет часа на другата сутрин след втора безсънна нощ той извика секретаря си Рупърт Бакстър и му нареди да вземе кола от гаража и да го откара в „Гербът на Емсуърт“. Пристигна там точно в десет и половина, а през фоайето се завтече да го посрещне рижав, як и силно луничав младеж.

Между Хорас Дейвънпорт и братовчед му Аларик Гилпин нямаше никаква семейна прилика. Всеки от двамата се бе метнал на баща си, а бащата на Рики Гилпин беше огромен мъжага с гръден кош като на борец тежка категория. Точно този гръден кош той бе предал на сина си заедно с мускули, изчислени за двама синове. При вида на Рики човек би се учудил, че пише стихове, но лесно би разбрал защо е разгонил търговците на зеленчуци от Ковънт Гардън.

Но макар външно да бе стряскащ и неизменно внушаващ впечатлението, че никой здравомислещ човек не би тръгнал с него по тъмна алея, в тази априлска утрин Рики Гилпин чувстваше обич към всичко живо наоколо. Децата спокойно биха си играли с него, а котката на „Гербът на Емсуърт“ вече го бе сторила. При цялата му външна страховитост, душата му бе мека като памук.

Нищо не въодушевява влюбен млад повече от изявлението от страна на любимото момиче след събития, които са го накарали да се усъмни в силата на чувствата й, че той е единственият мъж в живота й и въпреки че е ходила на бал в компанията на зулуски войни, на последните трябва да се гледа като на средства за развлечение. Уверенията на Поли Пот след сцената на Бохемския бал в Албърт Хол, че Хорас Дейвънпорт е мимолетен фактор в живота й, бяха повлияли дълбоко на Рики. А на всичкото отгоре пристигна и телеграма от чичо му.

Тази телеграма, реши той, можеше да означава само едно. Създаваше се удобен случай чичо му да се почувства задължен спрямо него или можеше да го постави в положение, при което едва ли би се поколебал да му се отплати. Беше убеден, че отношението на херцога към въпроса за съчувствието и помощта му, свързани с лученосупеното начинание, щеше рязко да се промени, след като получи съдействие при решаването на затрудненията, накарали го да изпрати SOS.

Тъй че един бодър и оптимистичен Рики Гилпин бе хванал влака за Маркет Бландингс в пет часа предишния следобед и един весел и окрилен Рики Гилпин се втурна с протегната, подобна на свински бут ръка. Едва тогава забеляза, че дясната ръка на родственика му е превързана и обездвижена.

— Велики Боже, чичо Аларик — извика той с разтреперан от изумление и загриженост глас, — да не си се наранил? Толкова съжалявам. Какъв срам! Колко гадно! Как се случи?