П. Удхаус - Чичо Фред през пролетта

Още първите му думи го доказаха.

— Виж ти! — възкликна той. — Натрапници!

— Натрапници! — повтори лейди Констанс, защото повторението е майка на знанието.

— Виж-ти-виж-ти! — даде племенникът й допълнителни доказателства за това, че е в час.

Последва мълчание. Бръчките по челото и напрегнатият израз на розовото му лице показваха, че лорд Бошъм мисли.

— За Бога, тогава — заяви той — този тип в края на краищата е онзи тип! За известно време ми се стори — додаде той, — че не може да е онзи тип, но сега, като ми обясни всичко, става съвсем ясно, че трябва да е онзи тип. Онзи тип в плът и кръв, проклет да съм! Е, потресен съм!

Лейди Констанс рядко беше в настроение да слуша подобни приказки, а тази вечер, след изживяното нервно напрежение, по-малко отвсякога.

— Какво бръщолевиш, Джордж?

— За онзи тип — отвърна лорд Бошъм, убедил се, че не се е изразил достатъчно ясно. — Оказва се, че все пак е онзи тип.

— О, Джордж! — Лейди Констанс направи кратка пауза. Щеше да изрече тежки думи, но знаеше, че е длъжна да го стори. — Понякога си направо като баща си!

— Типът с измамата — продължи лорд Бошъм, обезпокоен от неспособността й да разбере. — Проклятие, не може да си забравила какво ти разправих за онзи лъскав тип, дето ми измъкна портфейла на Парк Лейн.

Хубавите очи на лейди Констанс се разшириха.

— Да не искаш да кажеш…

— Искам, и още как! Точно това искам да кажа. Абсолютно. Когато го видях на гарата, първото нещо, което си казах беше: „Виж ти, онзи тип!“ Но после си рекох: „Виж ти, не, не е онзи тип!“ Защото ти ми беше внушила, че е голяма клечка в света на медицината. Но сега, като твърдиш, че не е голяма клечка в света на медицината…

Лейди Констанс силно удари ръчката на креслото.

— Това решава въпроса! Господин Бакстър е сгрешил.

— Ъ?

— Господин Бакстър смята, че причината, поради която са дошли натрапниците, е да подмамят Хорас Дейвънпорт да се ожени за момичето. Не го вярвам. Дошли са за диамантената ми огърлица. Джордж, трябва да действаме незабавно!

— Как? — запита лорд Бошъм и за втори път от началото на съвещанието лейди Констанс се впечатли от приликата на мисловните му процеси с тези на един неин брат, когото тъй често бе искала да халоса по главата с тъп предмет.

— Може да се направи само едно. Трябва да…

— Чакай, чакай. Не бъркаш ли нещо? Щом знаеш, че тия типове са мошеници, защо просто не ги предадем в ръцете на местната полиция?

— Не можем. Да не смяташ, че не съм помислила за това? Това ще значи господин Бакстър да загуби работата си при Аларик.

— Ъ? Че защо? Какво? Кой? Къде? Защо Бакстър ще загуби работата си?

Лейди Констанс се ядоса, че трябва да губи ценно време, за да обяснява нещата, но го направи.

— О, ъ? — просветна на лорд Бошъм. — Да, разбирам. Но не може ли да си намери друга работа?

— Разбира се, че може. Но той ясно изрази настойчивото си желание да работи за Аларик, тъй че това, което предлагаш, е изключено. Трябва да…

— Ще ти кажа едно. През следващите дни не смятам да държа пушката си окачена на стената. Това е официално изявление.

Лейди Констанс тропна с крак. Не беше лесно за седнала жена да го стори убедително, но тя го направи така, че успешно секна речта на племенник, когото в детството често бе налагала на голо с четката за коса. Лорд Бошъм, наканил се да говори надълго за пушката си, която обожаваше, млъкна.

— Джордж, би ли бил тъй любезен да не ме прекъсваш постоянно! Казвам, че можем да сторим само едно. Трябва да наемем детектив, който да наблюдава тези хора.

— Ама разбира се! — Подобно на по-малкия си брат Фредерик Трипуд, в момента пребиваващ в Съединените американски щати като продавач на кучешките бисквитки, произвеждани от бащата на чаровната му съпруга, лорд Бошъм беше страстен почитател на криминалната литература и всичко, свързано с детективите, живо го вълнуваше. — Точно така! И ти познаваш човека, нали?

— Аз?

— Миналото лято тук нямаше ли детектив?

Лейди Констанс потрепери. Посещението на споменатия от него човек не бе угаснало в паметта й. Понякога й се струваше, че никога няма да угасне. Често в късни следобеди, когато жизнеността намалява и човек е склонен да става жертва на странни, зловещи видения, й се струваше, че още вижда намазаните му с восък мустаци.

— Пилбийм! — извика тя. — По-добре да ме заколят в леглото, отколкото да пусна онзи тип отново в къщата си. Ти не познаваш ли някой детектив?

— Аз ли? Не. Откъде-накъде… Чакай, да, все пак познавам — вдъхнови се лорд Бошъм. — Божичко, сега, като се замисля, разбира се, че познавам. Оня тип на Хорас.