П. Удхаус - Чичо Фред през пролетта

Рупърт Бакстър усети, че по този въпрос може да внесе успокоение.

— Той не е дошъл с цел кражба. Дошъл е с надеждата да принуди Хорас Дейвънпорт да се ожени за това момиче.

— Какво!

— Заяви го почти в прав текст. Когато му казах, че знам за натрапничеството му, той каза нещо лекомислено в смисъл, че не бил дошъл за сребърните лъжици, а защото се опитвал да направи нещо, което описа като „добро на две влюбени сърца“. Тогава не схванах мисълта му, но сега се сетих за нещо, което непрекъснато трепкаше заровено в паметта ми, откак видях тези хора на гара Падингтън. Изпитах смътното усещане, че вече съм виждал някъде момичето. И сега се сетих. Беше на бала с Хорас Дейвънпорт. Всичко е пределно ясно. Очевидно в Лондон не е успяла да го накара да се предаде и затова го е последвала тук, та при сгоден случай да го принуди да се ожени за нея.

Злостната хитрост на тази схема съкруши лейди Констанс.

— Но какво ще предприемем?

— Самият аз, както вече обясних, не мога да направя нищо. Но положително един намек от ваша страна пред херцога, че племенникът му е подложен на опасност да бъде оплетен в катастрофален брак…

— Но той не знае, че бракът е катастрофален.

— Искате да кажете, той е под впечатлението, че момичето е дъщеря на сър Родерик Глосъп, известния психиатър? И така да е. Херцогът има много изострено чувство към класовите различия и ми се струва, че би сметнал дъщерята на един психиатър в ролята на съпруга на племенника му за…

— О, да — оживи се лейди Констанс. — Разбирам. Да, Аларик винаги е бил непоносим сноб.

— Точно така — зарадва се на потвърждението на мнението му Бакстър. — Убеден съм, че няма да ви е трудно да му въздействате. Оставям нещата във ваши ръце.

Първоначалното чувство на лейди Констанс, когато остана сама, беше облекчение и известно време нищо не бе в състояние да го погаси. Рупърт Бакстър както винаги беше успял по своя ефикасен начин да сложи нещата по местата им и да посочи със завидна яснота на ума решението на проблема. Няма друг като него, реши за кой ли път тя.

Но постепенно с отсъствието на магнетичната му личност, която вече не успокояваше ума й, у нея започна да се прокрадва все по-силно някакво неприятно усещане. Колкото и да бе пространна изложената от него теория, че намиращите се в момента в замъка Бландингс натрапници нямаха за цел многобройните му ценности, а само искат да напъхат Хорас Дейвънпорт в редингот и панталони на ситни райета и да го поведат към олтара, тя все по-малко й вярваше.

В представата на лейди Констанс натрапниците не бяха такива хора. Смяташе ги не толкова за романтици, колкото за практици, предпочитащи бижутата пред сватбените камбани. Може и да не мразеха „Гласът, погалил рая“, но този сватбен химн положително заемаше втора позиция след диамантените огърлици.

Стана ядосана от стола. Чувстваше, че нещо трябва да се предприеме, и то незабавно. Разбира се, дори в тревогата и през ум не й мина да намери Рупърт Бакстър и да го разубеди в мнението му. Човек не спореше с Рупърт Бакстър. Казаното от него си оставаше казано и хората трябваше да го приемат. Желанието й бе да сгащи някой утешаващ и солиден обитател на замъка, който би я изслушал и би уталожил страховете й, или поне би намерил начин да отклони бедствието. А по стечение на обстоятелствата в момента в замъка се намираше може би най-солидният мъж, крещял някога „Дръж!“ по време на лов на лисици.

С надеждата, че ще се окаже и успокоител, тя забързано излезе от стаята и тръгна да издирва племенника си лорд Бошъм.

Междувременно Рупърт Бакстър, почувствал нуждата от чист въздух след душевното напрежение, на което беше подложен, бе излязъл от къщата и се разхождаше под дърветата. Скиталческите му крака го отведоха до кадифената морава, която се простираше пред Градинския апартамент. Там, крачещ напред-назад със сключени вежди и ръце на гърба, той се отдаде на размисъл.

Признанието пред лейди Констанс, че не е в състояние да предприеме нищо от рода на незабавни действия, беше раздразнило Рупърт Бакстър и наранило самочувствието му. Забележката на Понго за мъртвата хватка още глождеше сърцето му като отровна стрела. Не беше свикнал разни отрепки от подземния свят да му прилагат мъртви хватки. Няма ли метод, питаше се той, по който да изявя личността си, без да се почувства намесата ми? Съсредоточи се върху проблема и мозъкът му вихрено запрепуска.

На великите умове често се случва, особено в моменти на вихрено препускане, да имат нужда от помощ под формата на музикален акомпанимент. Или, иначе казано, мислителите, докато мислят, често си свирукат. Направи го и Рупърт Бакстър, като избра за целта любима своя мелодия — „Красивите брегове на езерото Ломънд“.