П. Удхаус - Чичо Фред през пролетта

Вратата се затвори зад гърба на Незаменимия Бакстър. Понго си пое дълбоко дъх.

— Чичо Фред, не мога да не призная, че понякога съм гледал на теб със загриженост…

— Имаш предвид онзи следобед във Вали Фийлдс?

— По-скоро деня на кучешките надбягвания.

— А, да. Там се пооцапахме.

— Но този път ти ми спаси живота.

— Мило момче, караш ме да се изчервявам. Нищо работа. Целта ми е винаги да пръскам радост и светлина.

— Бих нарекъл онзи тип сащисан, нали?

— Мисля, че малко секретари са били по-сащисвани. Можем да гледаме на него като на бита карта. А сега, момчето ми, ще ме извиниш, но трябва да те напусна. Обещах на херцога да се отбия да си побъбрим към десет часа.

Лорд Икнъм беше прав в предположението си, че след сърдечния им разговор Рупърт Бакстър ще изостави намерението си да разкрие машинациите му. Но грешеше в преценката си за човека зад очилата с метални рамки като бита карта. Шапката на Бакстър още стоеше на ринга. В замъка Бландингс той имаше непоколебим съюзник, на когото винаги можеше да се довери, и пет минути след като напусна билярдната, той вече крачеше към будоара.

— Лейди Констанс, мога ли да поговоря с вас?

— Разбира се, господин Бакстър.

— Благодаря — рече секретарят и седна.

Беше заварил лейди Констанс в кротко разположение на духа. По време на кафето в гостната тя бе провела пространен разговор с изтъкнатия психиатър сър Родерик Глосъп и със задоволство бе установила, че възгледите му относно херцога напълно съвпадат с нейните. Той прегърна мнението й, че се налага съвсем простичка форма на лечение, за да се превърне негова светлост в човек, който, взел яйце в ръка, не би бил наясно какво да го прави.

Тъкмо си припомняше за пореден път някои от твърде успокоителните му констатации и си мислеше какъв прекрасен човек е той, когато влезе Бакстър. И само след минута, защото той беше човек, който хващаше бика за рогата и не губеше време с деликатни встъпления, разби душевния й покой така, сякаш беше дърт херцог, развъртял сръчно ръжена.

— Господин Бакстър! — ахна тя.

От всеки друг би приела необичайното сведение с вдигнати вежди и смразяващ поглед. Но вярата й в този мъж беше като на дете невръстно. Силата на неговата личност, макар и самата тя да беше силна личност, винаги я завладяваше безпрекословно.

— Господин БАКСтъър!

Секретарят бе очаквал подобна реакция от нейна страна. Този спазъм от чувства, известен в киното като „светкавично завладяване“, в известен смисъл бе неизбежен. Изчака я да го изчерпи, потънал в сурово мълчание.

— Сигурен ли сте?

Едно проблясване на очилата й подсказа, че Рупърт Бакстър не е човек, който плещи, без да е сигурен.

— Лично той ми го призна.

— Но той е тъй чаровен.

— Естествено. Чарът е основният артикул на подобни мошеници.

Лейди Констанс започваше да нагажда ума си към така създалата се ситуация. В края на краищата, размишляваше тя, не за първи път натрапници спохождаха замъка Бландингс. Балеринката на племенника й Роланд например се беше представила за богата американска наследница. А имаше и други случаи. Всъщност положението беше такова, че когато в моменти на мрачност списъкът от гости на замъка й изглеждаше съставен единствено от натрапници, тя не бе далеч от истината. Замъкът Бландингс притежаваше нещо, което привличаше натрапниците като валериан котка.

— Казвате, че е признал?

— Нямаше избор.

— Тогава, предполагам, вече е напуснал къщата?

Известно смущение се прокрадна в маниера на Рупърт Бакстър. Очилата му сякаш се замъглиха.

— Ъъъ… не — смънка той.

— Как така! — извика смаяната лейди Констанс. Натрапниците се оказваха по-костеливи орехи, отколкото очакваше.

— Възникна едно затруднение.

Един горд мъж никога не изпитва удоволствие, когато признава, че негодниците са го притиснали в ъгъла и Рупърт Бакстър разказа историята си без всякакво задоволство. Но колкото и да беше болезнена, той я изложи ясно и прямо.

— Невъзможно е да предприема каквито и да било открити мерки. Това би довело до загуба на работата ми, а тя е твърде важна за мен. Намерението ми е да вляза под кожата на херцога и да взема в ръце всичките му дела. Надявам се, че мога да разчитам на вас да не попречите на кариерата ми.

— Разбира се — отвърна лейди Констанс. И за миг не й мина през ум да попречи на възхода на този достоен младеж към висините. Но все пак възнегодува. — И нищо ли няма да предприемем? Нима ще допуснем този тип да остане тук и да си разиграва коня из къщата ми?