П. Удхаус - Чичо Фред през пролетта

— Заявявам.

— И колко сте прав, драги ми приятелю! — засия лорд Икнъм. — Колко сте прав.

Рупърт Бакстър продължаваше да удря връхчетата на пръстите си и да ги облъчва през очилата с най-суровия поглед, но докато го правеше, изпита известно неудоволствие. По негово мнение разобличеното провинение би трябвало да се преживее по-тежко, отколкото го правеше мъжът пред него. Лорд Икнъм надничаше в огледалото и поглаждаше мустаците си. Би трябвало да се чувства така, сякаш подът се е продънил под краката му, но той поне не даваше такъв вид.

— Не знам кой сте…

— Наричай ме чичо Фред.

— Няма да ви наричам чичо Фред! — кресна Рупърт Бакстър.

Той повъзстанови самоувереността си след един поглед към Понго. Ето как би трябвало да изглежда разобличеното провинение. Като разобличено провинение.

— Та така — заговори той, вече поуспокоен. — Рискът, който поемате, представяйки се за друг човек, е, че винаги можете да се натъкнете на някого, който познава въпросния човек.

— Банално, но тъй вярно. Харесват ли ви мустаците ми така? Или ги предпочитате така?

Нетърпеливият жест на Рупърт Бакстър даде да се разбере, че той е Немезида, а не съдия на състезание по красота.

— Може би ще ви интересува — продължи той ехидно — разписанието на местните влакове?

— Кой е най-ранният? — за първи път проговори Понго.

— Този, с който разнасят млякото — отвърна Бакстър и хладно го изгледа, — но вероятно ще предпочетете следващия в осем и двайсет сутринта.

Лорд Икнъм се озадачи.

— Говориш, сякаш си под впечатлението, че ще си тръгваме.

— Впечатлението ми действително е такова.

— Значи няма да уважиш малката ни тайна?

— Възнамерявам незабавно да ви изоблича.

— Дори ако се убедиш, че не сме дошли за сребърните лъжици, а за да направим добро на две влюбени сърца?

— Мотивите ви не ме вълнуват.

Лорд Икнъм замислено засука мустак.

— Ясно. Костелив орех си ти, Бакстър.

— Изпълнявам дълга си.

— Но невинаги, ако не се лъжа? Какво ще кажеш за бала в Лондон?

— Не ви разбирам.

— Много добре знаеш, че си бил на онзи бал в Албърт Хол. Хорас Дейвънпорт те е видял.

— Хорас!

— Да, допускам, че в момента това, което твърди Хорас, не се приема за доказателство. Но защо, Бакстър? Просто защото херцогът, след като го видя тази вечер да прави две очевидни грешки при идентифицирането на хора, реши, че е сгрешил и в твърдението си, че те е видял на бала. Убеден е, че младият му родственик страда от халюцинации. Но ако ти ме разобличиш, дъщеря ми и племенникът ми ще свидетелстват, че са хората, за които ги е взел, и на херцога ще му светне, че Хорас не страда от халюцинации и че когато твърди, че си бил на бала, значи си бил. И тогава какво?

Млъкна, а зад гърба му Понго живна като полято цвете. По време на това възхитително изявление в очите му бе изгряла благоговейна възхита, която рядко присъстваше в погледа, отправен към чичо му.

— Браво — почтително изрече той. — Приложи му мъртва хватка.

— Така мисля.

Рупърт Бакстър притежаваше една от онези четвъртити, силни челюсти, които трудно увисват, но в момента тя несъмнено потрепери, сякаш стоманените й мускули се канеха да се отпуснат. И макар да я задържа, в очите зад очилата се четеше изумление.

— Това не е задължително!

— Бакстър, неизбежно е като смяната на нощта с ден.

— Ще отрека…

— И каква полза? Не познавам отдавна херцога, но достатъчно ми е ясен като една от онези инатливи души, съставляващи гръбнака на Англия, които, като си набият нещо в дебелите глави, не се влияят от никакви отрицания. Не, ако не искаш да помрачиш сърдечните взаимоотношения, съществуващи между теб и работодателя ти, би трябвало да се позамислиш, Бакстър.

— Определено — допълни Понго.

— Бих погледнал сериозно на нещата.

— Като две и две.

— Ако го направиш, ще разбереш, че оцеляваме или загиваме заедно. Не можеш да ни демаскираш, без да демаскираш себе си. Но докато ние, макар и демаскирани, просто ще трябва да преживеем смущаващо изхвърляне от къщата с помощта на яка прислуга, ти ще изгубиш прекрасната си работа и ще трябва да се върнеш в компанията на баронетите. А откъде знаеш — продължи лорд Икнъм, — че следващият ще бъде дори баронет? Може да е някой изпаднал рицар.

Графът сложи любезна ръка на рамото на секретаря и го поведе към вратата.

— Драги приятелю, сериозно смятам — рече той, — че най-добре ще е да се придържаме към политиката „живей и остави другите да живеят“. Това е единственият начин да си осигуриш спокоен живот.