П. Удхаус - Чичо Фред през пролетта

— О! Не се сетих.

— Тогава започвай да се сещаш. А докато го правиш — продължи лорд Икнъм, — ще ти покажа как се играе билярд. Отбележи този удар.

Започна да се навежда над масата с блеснали очи, насочени към заветната топка, когато вратата се отвори и сякаш го облъхна повей от отвъдното.

На прага стоеше Рупърт Бакстър и се звереше към него през дебелите си лупи.

Повечето хора, изпитали на гърба си мълчаливия, стоманен, очилат поглед на полезния Бакстър, изпитваха желание да обявят внезапно физическо неразположение, склонност да пристъпват от крак на крак и гузно да човъркат из съвестта си, а дори онези с чиста съвест не можеха да не се разтреперят. Но лорд Икнъм не трепна.

— А, драги Бакстър. Мен ли търсите?

— Ще се радвам, ако ми отделите малко време.

— Желаете да споделите нещо с мен?

— Ако не възразявате.

— Дано не идвате за професионална консултация. Не страдаме от халюцинации, нали?

— Никога не страдам от халюцинации.

— Да, и аз бях убеден в това. Е, влезте. Базил, разкарай се.

— Може да остане — тежко провъзгласи Бакстър. — Това, което имам да кажа, силно ще го заинтересува.

Понго, който се сгуши в ъгъла и прекара пръст от вътрешната страна на яката си, определено беше под впечатлението, че е чул гласа на ориста си. За него в цялостното поведение на секретаря имаше нещо толкова застрашително, че той просто не можеше да повярва как е възможно чичо му да не прояви и капка чувства. Лорд Икнъм, небрежно разпръснал разноцветните топки по сукното, се канеше да изпълни сложен удар.

— Прекрасна вечер — заяви той.

— Крайно. Надявам се, че разходката ви беше приятна?

— Малко е да се каже. Вълшебна — продължи лорд Икнъм, след като нанесе умел залпов удар по топката — е точната дума. При този чист въздух, величествен изглед, циганско усещане за неограничена свобода и образователен разговор с херцога не си спомням да съм имал по-ободряваща разходка. Между другото херцогът ми каза, че при пристигането ви е възникнало леко търкане. Каза, че ви е връчил двуседмично предупреждение, защото Хорас Дейвънпорт ви наковладил, че ви е видял на бала в Лондон.

— Да.

— Но се надявам, че всичко вече е уредено?

— Напълно. Той разбра, че е бил заблуден, и ми се извини. Оставам на работа при него.

— Радвам се. Не бихте искали да изпуснете такава длъжност. Човек може да задели настрана тлъста сумичка, ако работи като секретар на херцог. Опасявам се, че моят Базил няма подобна причина за духовно извисяване. Базил си е най-обикновен секретар.

— И то много странен, бих казал.

— Странен ли? В какъв смисъл? Обноските му ли имате предвид или фигурата?

— Струва ми се невежа дори в най-елементарните области на професията.

— Да, опасявам се, че клетият Базил ще се стори на човек като вас завършен аматьор. Той няма вашия несравним опит. Навремето не бяхте ли секретар на лорд Емсуърт?

— Бях.

Руменината направи бузите на Рупърт Бакстър още по-мургави. Беше заемал поста секретар на лорд Емсуърт на няколко пъти и във всеки отделен случай работодателят му, усърдно подпомогнат от съучастници, бе успявал да го изрита. Не обичаше да му се напомнят тези провали в кариерата.

— А преди това?

— Работих за сър Ралф Дилингуърт, йоркширски баронет.

— Изкачвате се много стабилно по социалната стълбица — възхити се лорд Икнъм. — Започнали сте от дъното с някакъв си жалък баронет и преминавате през граф към херцог. Това ви прави чест.

— Благодаря.

— Няма за какво. Мисля, че съм чувал за Дилингуърт. Бил особняк.

— Голям.

— Носеха се слухове, че стрелял по мишки в гостната си с пушка за слонове.

— Да.

— Несъмнено е било болезнено за семейството. И за мишките, то се знае.

— Крайно.

— Трябвало е да ме повикат.

— Но те ви повикаха.

— Моля?

— Казах, че ви повикаха.

— Не си спомням.

— Не се учудвам.

Рупърт Бакстър се облегна на стола и опря върховете на пръстите си. На прежълтелия Понго, който го дебнеше от ъгъла изпод вежди, му се стори, че ако лицето му имаше друга форма и не носеше очила, щеше да заприлича на самия Шерлок Холмс.

— За вас е нещастно стечение на обстоятелствата, че съм срещал истинския сър Родерик. Когато го видях във влака, той, естествено, ме беше забравил, но аз тутакси го познах. Много малко се е променил!

Лорд Икнъм вдигна вежди.

— И сега вие намеквате, че аз не съм сър Родерик Глосъп?

— Намеквам.

— Ясно. Обвинявате ме, че съм приел чуждо име и съм злоупотребил с гостоприемството на лейди Констанс, като съм влязъл в дома й с фалшива самоличност? Определено заявявате, че съм мошеник и натрапник?