Джон Лескроарт - Предателство

Съдия Толсън се облегна назад в стола зад банката и почти затвори очи. Наклони глава леко настрани.

— Господин Уошбърн?

— Ваша чест, този свидетел е от основно значение. Не може да има Посттравматично стресово разстройство, без да е имало травма, а господин Онофрио е бил свидетел на травмата, преживяна от господин Шолер, за която вече свидетелства доктор Оувъртън. Ние не просто сме наели един психиатър да дойде и да съчини състояние след събитие, което никога не се е случило. Без събитието не би могло да има такова състояние.

Един безкраен момент и противно на всякаква логика, тъй като по същество беше прав, Уошбърн изживя агонията на възможността Толсън да освободи свидетеля и да сложи край на тази линия от показанията.

Също така имаше време да разсъди, че възражението на Милс е безсмислено. На теория, разрешавайки това изслушване без присъствие на съдебни заседатели, Толсън й бе дал бонус — тя щеше да научи всичките му доказателства преди да е в състояние да ги представи на процеса. Тя би трябвало да поиска да изслуша всеки свидетел, доведен от него, така че на практика бе получила двоен шанс да ги разкъсва — сега и когато бъде определен състава на съдебното жури.

Но той осъзна, че самата тя сигурно водеше игра на нерви и адреналин. Оставаше си фактът, че ако Толсън застанеше на нейна страна и не призове Онофрио като свидетел, същото възражение и обосновка можеше да се използва и при извикването на другите му свидетели, а това наистина щеше да е проблем.

Толсън сложи край на напрегнатото очакване.

— Госпожице Уелан-Мийли, — каза той — това е изслушване, което означава, че ще изслушаме какво имат хората да ни кажат преди да стигнем до процеса. Господин Уошбърн е прав. Свидетелските показания на този човек са основополагащи по въпроса с травмата. Възражението се отхвърля. Господин Уошбърн, можете да продължите.

Опитвайки се да скрие облекчението си, Уошбърн наклони глава напред — един едва забележим поклон.

— Благодаря, Ваша чест. — Обърна се към свидетеля: — Сега, господин Онофрио, бихте ли разказали на съда за връзката си с господин Шолер?

— Преди да го ранят той беше мой взводен командир в Ирак през лятото на 2003-а.

През следващите няколко минути Уошбърн преведе Онофрио през обясненията за състава на частта и общите й задачи като военен конвой, след което се върна на основния въпрос.

— Господин Онофрио, казахте, че господин Шолер е бил ваш взводен командир преди да бъде ранен. Бихте ли ни разказали как точно се случи това?

— Разбира се. Ескортирахме Рон Нолан за среща с…

— Извинете — прекъсна го Уошбърн, — ескортирали сте същия Рон Нолан, който е жертва в настоящия случай?

— Да.

— Той беше с вас в Ирак?

— Да. Идваше и се връщаше, но в основни линии, да. Работеше за „Олстронг Секюрити“, които охраняваха летището в Багдад и вършеха и друга работа там. Една от редовните ни задачи беше да го водим на местата, където искаше да отиде.

— Добре, значи той беше във вашия конвой в деня, когато господин Шолер бе ранен?

— Да, беше.

Онофрио се облегна назад в стола и в основни линии разказа за случилото се, както го помнеше. Напрежението по улиците на Багдад, стрелбата на Нолан по предполагаемата кола-бомба, откритието каква бе тя всъщност и кой беше в нея, нападението с камъни и след това продължилата атака от покривите на съседните сгради.

— Веднага след като започна стрелбата и хвърлянето на гранати може би все още имахме шанс да се измъкнем, но лейтенантът не искаше да даде заповед да тръгваме, преди да сме прибрали телата на падналите в една от машините.

— Не е искал да остави никого след вас? — това беше важна информация, внимателно репетирана. Когато настъпеше моментът, Уошбърн искаше на съдебните заседатели да стане ясно, че Ивън е бил в огромна опасност, в самия център на огъня, но е действал благородно.

— Не, сър. Затова изтича до първата кола, която вече беше ударена и димеше, и се опита да извади момчетата, които бяха ранени.

— И направи това под силен обстрел?

— Да, сър. Но после улучиха втората кола и паднаха още две момчета, така че очевидно нямаше да имаме никакъв шанс да се измъкнем, ако не потеглехме веднага. Затова Нолан не преставаше да стреля отгоре и ме накара да отида до мястото, където бе притиснат Ивън. Той все още искаше да вземем някои от момчетата, ако успееше да стигне до тях, но някъде зад нас дойде граната и в следващия миг като погледнах, той беше на земята.