Джон Лескроарт - Предателство

— Да, попитах го. Не помнеше нищо.

— Въобще нищо?

— Нищо. Всъщност, реши че си правя шега с него. Тези дни просто бяха минали сякаш той никога не ги беше живял.

— Благодаря, господин Рей. Госпожице Уелан-Мийли, свидетелят е ваш.

— Господин Рей, посети ли Рон Нолан господин Шолер в „Уолтър Рийд“?

— Да, дойде. Аз го видях.

— Взехте ли участие в разговора им?

— Всъщност, не.

Милс продължи направо:

— Бихте ли описали поведението на Ивън след като господин Нолан си замина?

— Беше много разстроен и ядосан до сълзи. Помня ясно как по-късно получи толкова силна мигрена, че се наложи известно време да приема успокоителни.

Милс замълча за момент, питайки се докъде може да стигне по този въпрос. Разбира се, ако Рей бъде допуснат до процеса, можеше да разнищи още темата за гнева и ревността на Ивън, но днес не биваше да преиграва. Знаеше, че ако й потрябва, той щеше да участва в процеса.

— Благодаря, господин Рей. Нямам повече въпроси.

Тъй като присъстваше в списъка със свидетели на обвинението, Тара не беше допусната в съдебната зала. Сега беше 5:15 и в стаята за посещения в затвора тя хапеше долната си устна и се опитваше да се усмихва храбро всеки път, когато срещнеше очите на Ивън.

След малко седнаха от двете страни на прозореца, който им бяха посочили днес, на столовете от всяка страна на дупката в преградата от плексиглас, през която щяха да разговарят. Всичко беше така познато и все пак толкова ужасно. Но Тара не искаше да се концентрира само върху лошото. Смяташе да последва примера на Ейлийн, така положително настроена и пълна с оптимизъм.

— Видях те по телевизията със сако и вратовръзка.

— Мисля, че ти бях казал. В съда трябва да изглеждам като свестен човек.

— Изглеждаш свестен човек и сега.

— Ако се проведе референдум, повечето хора биха казали, че изглеждам като типичен пандизчия с този гащеризон. Какво казват по телевизията?

— Казаха, че всичко е каша. Ти какво мислиш?

Сви рамене.

— Все още няма съдебно жури, така че нищо от това не се брои, но на мен не ми изглеждаше такава каша. Тази прокурорка е много упорита. Натисна темата за пиенето.

— Защо толкова й е дотрябвало това?

— Арън казва, че е заради съдебните заседатели. Те няма да са предразположени да харесват или да вярват на един пияница. Докато ако страдам от ПТСР и изпадам в състояния на безпаметност, тогава съм ветеран от войната с умствено разстройство, попаднал в ужасна ситуация, която всъщност не той е създал, и състраданието им ще потече като мед. Знам, че е цинично, но ако спечелим ПТСР, това до известна степен ще обясни пиенето. Не че аз смятам да го използвам като извинение пред себе си. Пиенето, имам предвид. — Той сведе поглед за малко. — Все още не знам какво ми беше станало онази нощ, защо не се прибрах с теб.

— А идвало ли ти е наум, че аргументите на този господин Уошбърн са верни и въобще не са цинични в крайна сметка? Че мозъкът ти не е бил оздравял напълно и не си бил в състояние да действаш разумно? Че способността ти да осъзнаваш въобще е била изключена? И като сложиш ПТСР върху всичко това, не виждам как едно жури от съдебни заседатели може да те осъди за убийство първа степен.

— Ами да се надяваме.

Той млъкна, за миг сякаш се накани да каже нещо, но го задържа.

— Какво има? — попита тя.

Той пое дълбоко дъх, после го изпусна.

— Днес на обяд Арън каза, че не е зле да започна да мисля дали да не се призная за виновен и да започнем да се договаряме след фазата на изслушването, ако съдията не допусне ПТСР.

— Да се договаряте? Защо? Нали през цялото време казваше, че ще спечелим?

— Очевидно без ПТСР не е много сигурно.

— Добре, а съдията защо да не го приеме?

— Не знам. Преди Арън дори не смяташе, че това е някакъв проблем, докато Толсън не разпореди изслушването днес. Но сега е проблем и ако изгубим… — той вдигна рамене.

— За какво ще апелираш?

— Убийство втора степен. Арън смята, че може да ги убеди да не включват пистолета.

— И колко дълго ще е в такъв случай?

Той се поколеба за миг.

— Дванайсет до живот.

Главата на Тара се отпусна като отсечена — След минута вдигна очи, пълни със сълзи.

— Ако подадеш апел, това няма ли да означава, че си го извършил?

— Да.

— Не можеш да го направиш.

— Не мисля, че мога.

— Не си ли спомняш нищо от тези четири дни?

— Тара, хиляди пъти говорихме за това.

— Добре, може би на хиляда и първия…