Джон Лескроарт - Предателство

Този обвиняем мразел Рон Нолан и го убил. И го убил по начин, който законът определя като убийство от първа степен. След излагането на доказателствата по това, аз ще застана отново пред вас и ще поискам присъда именно за този вид престъпление.

Милс говореше като по учебник, безпристрастно излагайки елементите на обвинението. Като всички държавни обвинители, тя упорито наричаше убития „господин Нолан“, а по-късно даже само Рон, за да го очовечи в очите на журито — едно живо, дишащо човешко същество, чийто живот е бил преждевременно отнет. По същата причина Ивън Шолер завинаги щеше да си остане „обвиняемият“ или още по-безличното „ответник“ — клиничен термин, показващ положението му в обществото, в което сега бе изпаднал. Безименен, безличен извратител на обществения ред, който заслужаваше само най-беглото припознаване като човешко същество и никакво съчувствие.

Още веднъж застанала в средата на залата, тя замълча, забелязала, че Уошбърн я беше оставил толкова дълго да говори без да отправя възражения. Знаеше, че това е пресметната техника, която трябваше да е сигнал за съдебните заседатели, че въпреки тази очевидно заклеймяваща литания, отправена към обвиняемия, защитата оставаше уверена — не, дори незасегната от тези изявления.

С театрална въздишка Милс погледна към масата на защитата, но този поглед излъчваше тъга и смирение. На никого не би било приятно да произнесе думите, които тя Току-що бе изрекла. Положението, в което хората са поставени понякога, е тежко бреме. Милс бе свършила своята неприятна, но необходима работа, надявайки се справедливостта да възтържествува над злия обвиняем и да донесе спокойствие на паметта на жертвата и нейните близки.

Уошбърн можеше да избира дали да излезе сега на ход с началното изявление на защитата или да почака обвинението да изложи своя случай и да го направи след това. Когато Милс седна, Толсън го попита кое от двете би искал да направи и той отговори, че ще направи изявлението си сега. Не искаше да позволи съдебното жури да прекара твърде дълго с едната история, без да е наясно, че има и друга история или друга страна на същата. Намираше, че ако обвинението направи едно неоспорено начално изявление и продължи цяла седмица след това да призовава само свои свидетели, всичко което той щеше да е в състояние да направи, беше да играе в защита. А този пасивен стил не печелеше много дела.

Обаче като продължение на своята първоначална стратегия да избягва прекъсванията и възраженията, едва съобщил на съдията своето решение да направи изявление — какъв ентусиазъм да защитава невинния си клиент! — той накара публиката да се разкикоти, коментирайки с най-дружески маниер:

— Но след красноречивата предварителна пледоария на госпожица Уелан-Мийли, Ваша чест, мехурът на един стар провинциален адвокат би могъл да се възползва от една кратко прекъсване.

С това разбира се искаше да покаже, че началото на обвинението ни най-малко не беше застрашило клиента му, дори не беше поставило под въпрос невинността на Ивън Шолер. Само след минута Уошбърн щеше да се върне към това в своето първо изявление и да разясни онези малки неприятни несъответствия, които може би вменяваха вина на Ивън.

Но първо трябваше да си изпразни мехура.

Макар че всъщност не го направи.

Съдията даде петнайсет минути и Уошбърн и Ивън се възползваха от възможността да минат през задната врата на залата в малката арестантска килия, където седнаха един срещу друг върху студените бетонни блокчета, които изпълняваха ролята на пейки. Уошбърн се беше избръснал внимателно, но вече трети ден изпускаше по едно доста забележимо петно покрай челюстта. Освен това той, който никога не бе бил елегантен от гледна точка на шивашкото изкуство, сега в твърде големия си пшеничен костюм и нелепата оранжева връзка изглеждаше особено размъкнат. Така щеше да е всеки ден от процеса. Старите десет години обувки от перфорирана кожа имаха протрити връзки и дупки на двете подметки, така че можеше да кръстоса, който и да е крак и да предаде послание към обикновените хора. Съдебните заседатели, твърдо вярваше той, не обичаха изтупани адвокати на защитата. Те харесваха истински хора, които говореха открито, и уважаваха тяхната интелигентност. Пък и в края на краищата малко индивидуално излъчване нямаше да навреди.

Ала сега непосредствената му грижа беше неговият клиент. Ивън се беше облякъл много спретнато. За разлика от адвокатите на защитата, съдебните журита бяха склонни да харесват симпатичните и прилично облечени обвиняеми. Не прекалено елегантни, при жури със седем мъже, но порядъчни. Езикът на тялото у Ивън вече говореше с акцента на поражение и отпуснатост — което не бе неочаквано, като се има предвид ефектното бичуване от страна на Милс — но все пак будеше тревога.