Джон Лескроарт - Предателство

И двамата седяха с лакти върху коленете, почти докоснали глави.

— Не ми изглеждаш добре — каза Уошбърн. — Разтърси ли те?

Ивън вдигна поглед.

— Не вярвах, че съм могъл да направя толкова глупости.

— Бил си ранен — каза Уошбърн с очевидна искреност. — Още не си се бил възстановил. Сега вече си.

— Вярваш ли в това, което говориш?

— Убеден съм.

Пауза.

— Вярваш ли на мен?

— Нямаше да съм тук, ако не ти вярвах.

— Това истина ли е?

Уошбърн изчака една дълга секунда.

— Това е божията истина, синко. Може и да не знаеш какво си направил, но знаеш ли на какво прилича това?

— На какво?

— На невинност. Ако не си бил там, не би могъл да знаеш какво е станало, нали?

Ивън въздъхна.

— Арън, аз влязох с взлом в къщата му.

— Не си влязъл с взлом, просто си влязъл.

— Както и да е. Това бе просто глупаво.

— Съгласен съм. Тъкмо това е едно от нещата, които намирам за очарователни в това дело — цялата глупост. — Той вдигна ръка. — Не се шегувам. Ти призна голяма част глупави постъпки плюс факта, че пиеш прекалено много, което никога не помага, но никога не си признавал, че си подхвърлил онези неща в дома на Нолан, нали?

— Защото не съм.

— Ти го знаеш. Аз го знам. А това би било още едно глупаво нещо. Така че не глупостта те държи в това положение. Разбираш ли какво искам да кажа? Да си останеш пиян четири дни след като си се сбил с Нолан е било глупаво. Да не ходиш на работа през цялото това време е било глупаво. Но ти не може да си шофирал до дома на Нолан в алкохолен ступор, да влезеш вътре по някакъв начин, без това да го накара да скочи по тревога, да вземеш пистолета му и да го убиеш. Не би могъл да го направиш. Умът ти, извинявай, е бил в твърде глупаво състояние. Който го е планирал и изчислил момента, го е направил както трябва. Наречи ме мекосърдечен романтик, но не виждам как може да си бил ти.

Ивън едва не се засмя.

— Това ли смяташ да твърдиш?

— Ако успея да го завъртя, което може да се окаже трудно. Но слушай, най-важното е…

— Слушам.

— Искам да си малко по-наперен там вътре. Не е нужно да си пълен с негодувание, или ядосан или каквото и да е друго отрицателно излъчване. Трябва да стоиш изправен и да не позволяваш купчината кал, която тя ще стовари отгоре ти да те смаже. Ще изглеждаш виновен и жалък.

— Искаш да изглеждам щастлив?

— Не. За бога, не. Ти си несправедливо обвинен. Никой не е щастлив в такова положение. Но ти си войник. Биеш се за добрата кауза. Преживял си битки, предателство, рана в главата, алкохолизъм и сега тази оскърбителна история. Преборил си се с всичко дотук и сега си изправен срещу това. Ето посланието. Не го забравяй. Онези съдебни заседатели ще се опитат да бъдат обективни, но все пак те са дванайсет непредсказуеми човешки същества. Помни това. И ако са склонни да те харесват, това няма да е лошо. Всеки един от гласовете има еднаква стойност. Един повече на твоя страна и всичко ще приключи.

Ивън се опъна и изправи гръб до стената.

— Наистина ли мислиш, че все още можем да спечелим това нещо?

— Не сме тук, за да губим, Ивън. Така че, когато след малко изляза да правя панаирджийски маймунджилъци, няма да е лошо да имам един ентусиазиран фен на балкона с фъстъците. Смяташ ли, че можеш да го направиш?

— Ще опитам. Само да знаех какъв е този балкон с фъстъците.

— Не знаеш ли? Балкона с фъстъците. Хауди Дуди, Бъфало Боб, Клоунът Кларабел. Всички онези чешити. — Но очевидно Ивън не знаеше нищо за „Шоуто на Хауди Дуди“. Уошбърн го тупна по рамото. — Както и да е. Забрави галерията с фъстъците. Просто стой там и постоянно си напомняй, че съдебните заседатели те наблюдават. Ще се справим.

— Щом казваш, Арън.

В този момент съдебният пристав почука и отвори вратата на залата, съобщавайки, че почивката е свършила. Уошбърн остави Ивън да мине пред него, след което за миг спря на прага. Сърцето му прескочи. После пак. Преди пет години беше прекарал инфаркт, но сега усещането беше напълно различно. Нямаше болка. От аритмията дъхът му спря и това беше, моментът отмина. Ала изведнъж установи, че увереността, с която бе говорил на Ивън бе изчезнала. Суровата реалност беше, че остарява и тялото му използваше възможността да му напомни за това. Упорито се опитваше да изживява всеки ден с мита, че все още е на върха на силите си и ще живее вечно. Истината бе, че е доста по-възрастен от поколението на Хауди Дуди, може би по-стар даже от самия Бъфало Боб, който отдавна не бе сред живите. Бе изгубил битката за ПТСР срещу много по-млад опонент и сега каквото и да говореше на Ивън, го очакваше още по-тежка борба с Милс. Порази го мисълта, че този път може да не надвие, че старостта и лукавството може да не победят младостта и умението.