Джон Лескроарт - Предателство

— Какво се случи?

— Беше ударен от шрапнел или нещо друго. В главата. Навсякъде имаше кръв. Помислих, че е умрял. Помислих, че всички сме мъртви.

— Добре, благодаря, господин Онофрио. Радвам се, че сте успели да се върнете жив у дома. — Той се полуизвърна към Милс. — Свидетелят е ваш.

Милс смяташе, че нямаше шанс да спечели от кръстосан разпит на свидетеля и едва не го освободи, но реши че няма да изгуби ако се възползва от съвета на съдията и чуе какво има да казва човекът. Сега нямаше съдебни заседатели, които да слушат и може би щеше да се натъкне на някаква обещаваща нишка, която да поразнищи по време на процеса. Щом Уошбърн възнамеряваше да призовава свидетели, които според нея нямаха връзка с делото, защо да не се възползва от възможността да половува в подмолите.

— Господин Онофрио — започна тя, — позволете ми най-напред да кажа от името на всички в тази зала, колко сме радостни от факта, че сте се завърнали жив. Благодарим ви, че служихте на страната ни.

Смутен, Онофрио сви рамене и измърмори:

— Няма защо.

— Едно от нещата, които ме изненадаха в показанията ви беше фактът, че вие не сте били изпратени да вършите работата на конвой. Правилно ли ви разбрах?

Онофрио кимна.

— Точно така. Предполагаше се, че трябва да се грижим за поддръжката на тежкотоварни транспортни средства, но когато пристигнахме в Кувейт, те все още не бяха там, затова отделиха част от нас като конвоиращи групи.

Разпитът се отклоняваше далече от темата, но Уошбърн последва собствения си съвет и го остави да продължи. По-добре да чуе отговора сега, отколкото да научи пред съдебните заседатели за някой подводен камък в показанията на свидетеля.

— Какво беше мнението ви за това? — попита Милс.

Или въпросът, или нейната наивност го накара да се усмихне.

— Никой не ни е питал. Не сме водили преговори.

— Да, разбирам това. Но работата като конвой на фронта — не беше ли по-опасна, отколкото работата, която първоначално е била определена за вас?

— Умножено по десет. Може би двайсет.

— Така ли? Значи много по-опасна?

— Да, много повече.

Милс спря, после продължи обстрела:

— Вие не възразихте ли срещу това?

— Разбира се. Но какво можехме да направим?

— Не знам, господин Онофрио. Вие какво направихте?

— Ами оплакахме се на лейтенант Шолер. Помолихме го да говори с командира на базата и да види дали не можем да бъдем прехвърлени отново там, в редовната ни част.

— И той направи ли го?

— Опита се, но не успя да се срещне с него. Поне не навреме.

След това, опитвайки се да бъде полезен, Онофрио добави:

— Смяташе да помоли Нолан да използва връзките си сред висшия офицерски състав, но това отново не стана навреме.

— Господин Шолер е мислел, че господин Нолан има връзки да му помогне? Как така? Бяха ли приятели?

— Бих казал да.

— Близки приятели?

— Не знам. — Той отново сви рамене, после пусна бомбата: — Най-малкото бяха приятели на чашка.

Едва бе осъзнала значението на тези думи, когато Уошбърн изригна зад нея:

— Възразявам! Това няма връзка с въпроса.

Но това беше чист блъф. Никой в съда не намираше ни най-малко, че тази информация е неуместна и Толсън мигновено запечата това мнение:

— Отхвърля се.

Милс стискаше уста, за да не разкрие задоволството си.

— Благодаря, Ваша чест. — След това отново към свидетеля: — Господин Онофрио, когато характеризирахте приятелството между господин Нолан и господин Шолер като „приятели на чашка“, имахте предвид, че са пили заедно?

Онофрио, доловил паниката в гласа на Уошбърн, хвърли бърз поглед към масата на защитата.

— Понякога да.

— Виждали сте ги да пият заедно или сте смятали, че пият заедно?

— Да, пиеха заедно.

— Господин Онофрио, в армията има правилото да не се пие по време на дежурство или в зона на военни действия, нали?

— Да.

— Но господин Шолер е нарушавал това правило?

— Предполагам, да.

— Вие лично били ли сте свидетел на това?

— Да.

— Колко пъти?

— Не знам точно. Няколко.

— Повече от пет пъти?

— Ваша чест, свидетелят е подложен на тормоз — обади се Уошбърн.

— Отхвърля се.

Милс кимна.

— Повече от пет пъти ли, господин Онофрио?

— Може би.

— Повече от десет?

— Не съм ги броил. Наистина не мога да кажа със сигурност.

— Веднъж на ден? На седмица? На месец?

— Няколко пъти в седмицата.

— Добре, тогава. Господин Шолер пиеше ли повече от нормалното?

— Възразявам — изпя Уошбърн. — Изисква от свидетеля да направи заключение.