Джон Лескроарт - Предателство

— Не, никога не съм чувала за такъв.

— Какво ще кажете за един час?

— Не, не мисля.

— Десет минути?

— Някъде там, може би. Ретроспективните преживявания са обикновено интензивни, но краткотрайни.

Присъстващите в залата може би не разбираха накъде точно биеше Милс с тези въпроси, но отговорът „десет минути“ ги накара да зашумят. Насърчена от това, обвинителката се приближи по-близо до свидетелката.

— Докторе, вие също свидетелствахте за временни изключвания на паметта, съчетани със злоупотреба с алкохол, наркотици или и двете. Бихте ли характеризирали подобно „губене на моменти“ като причинени от ПТСР или от злоупотребата с алкохол и наркотици?

— Свързани са. ПТСР утежнява поведението на злоупотреба.

— Но нали именно пиенето или употребата на наркотици причиняват всъщност загубата на паметта?

— Не мисля, че може да се твърди това.

— Добре, докторе. Приемането на алкохол и наркотици сами по себе си могат да доведат до състояние на безпаметност, права ли съм?

— Да.

— И това е доста често и добре документирано явление, нали?

— Да.

— Но е вярно, че състоянията на безпаметност при ПТСР са едновременно рядко срещани и краткотрайни, нали?

Уошбърн знаеше, че това е сложно съставен въпрос и подлежеше на възражение, но не виждаше какво може да спечели, ако продължава да прекъсва разпита.

— Да.

— Значи — продължи Милс, — ако сте имали временна загуба на паметта за продължителен период от време, да речем два дни, има научни доказателства, че това би могло да е причинено от алкохол и никаква научна подкрепа за предположението, че може да е предизвикана само от ПТСР, така ли е?

— Да.

— Благодаря ви, докторе. Както вече споменахте, господин Шолер ви е казал, че той е прекалявал както с алкохол, така и с Викодин, не е ли така?

Сега очевидно объркана, Оувъртън се бе навела напред на стола си. Бе стиснала с ръце преградата пред свидетелското място.

— Точно така.

— Каза ли ви също, докторе, че е злоупотребявал с алкохол и в Ирак, преди едно от онези така наречени „травмиращи преживявания“?

— Ваша чест! — Най-сетне Уошбърн беше принуден да скочи ядосан от мястото си. — Възразявам срещу характеристиката на обвинителя. Повечето от нас биха сметнали, че тежка рана в главата по време на обстрел с гранати и автомати на чужда земя, в защита на родината, е травмиращо преживяване. Няма нищо фалшиво или „така наречено“ в това.

Думите му напълно разбуниха залата и Толсън за първи път трябваше да удари с чукчето. Без да казва и дума, той изгледа яростно присъстващите и те замлъкнаха. Милс наруши мълчанието:

— Оттеглям думите „така наречен“, Ваша чест. — Но тя изобщо нямаше намерение да отстъпва: — Може би съдебния стенограф ще прочете въпроса ми отново, без обидните думи.

Толсън погледна надолу към секретарката и кимна. Жената издърпа ролката и прочете:

— „Каза ли ви също, докторе, че е злоупотребявал с алкохол и в Ирак, преди едно от онези — пауза — травмиращи преживявания?“

Стиснала устни, Оувъртън хвърли поглед към Уошбърн, след което се обърна към своя инквизитор:

— Да, направи го.

— С други думи, това че господин Шолер е прекалявал с алкохола е предхождало неговото ПТСР и само по себе си е било в състояние да причинява продължителни периоди на изключване на паметта, не е ли така?

— Очевидно — сопна се Оувъртън.

— Това означава „да“, нали?

— Да — вече през стиснати зъби отговори Оувъртън.

— И господин Шолер ви е казал, че онова изгубване на паметта след смъртта на жертвата, Рон Нолан, е траяло приблизително четири дни, нали така?

— Да.

— Благодаря, докторе. Нямам повече въпроси.

Адвокат и клиент седяха един до друг в кабината за задържаните зад съдебната зала по време на обедната почивка. Отвън през малките зарешетени прозорчета денят беше слънчев и ясен. Гледката включваше малко поселище от новинарски микробуси, настанили се на паркинга. Устата на Уошбърн беше пълна с ливървурст и ръжен хляб, но това не му пречеше да говори.

— Няма значение — обясняваше той. — Важното е, че тя установи наличието на ПТСР. Сега само трябва да накараме Толсън да го допусне. Няма ли да си хапнеш от туршията?

— Не. Нищо не мога да поема. Вземи я.

Уошбърн спря да дъвче.

— Притеснен ли си?

— Защо да се притеснявам? Само един процес за убийство.

— Трябва да запазиш сили. — Уошбърн взе туршията и загреба. Когато най-накрая преглътна, пи вода от бутилката и си прочисти гърлото. — Но трябва да поговорим какво ще правим, ако той не го допусне.