Джон Лескроарт - Предателство

— Имаш предвид Толсън?

Кимване.

— И стресовото разстройство. Ако получим това, имаме съдебните заседатели на наша страна. Ще научат какво е ставало в Ирак, през какво си преминал… Има приличен шанс да не те осъдят. От друга страна, тази сутрин хранех надеждите, че Тед ще разреши включването на ПТСР без изслушване, но той не го направи. Което означава, че разсъждава по въпроса. Може би си мисли, че е шашма.

— Защо трябва да мисли така? Нали самият той е изгубил крака си?

— Да, но спомни си, че каквото и да се е случило с него, той не е получил от това ПТСР. Което може да означава, че за него всичко е куп дрънканици на слабохарактерни по-нисши същества. Или на адвокати-шарлатани като мен.

— Да не си мислиш, че така повдигаш духа ми?

Уошбърн повдигна рамене, отхапа още една чудовищна хапка от сандвича си.

— Само изреждам възможностите. Виж — продължи той, — недей да униваш заради това. Половината свят е на наша страна.

— Което означава, че другата половина не е.

— Но не ни е нужна половината. Трябва ни само един от дванайсет. Така че, преодолей го, факт е, че си ранен ветеран, жертва на една вече изключително непопулярна война. Колкото повече представяме войната като истинския разбойник, толкова повече самият Нолан ще придобива образа на нейна жертва. Ако нямаше война, никой не би бил убит. Твоите момчетата в Ирак, Нолан, никой. Освен това държим в резерв голямата изненада. Когато ти се явиш като свидетел, много умове и сърца ще бъдат разтърсени, тъй като това ще преобърне нещата наопаки и ще им предложи алтернатива за размисъл. Но всичко това разчита на ПТСР, без него играта става съвсем различна. — Уошбърн отпи вода и я завъртя в устата си, за да я изплакне. — И така, въпросът е, че ако Толсън не го допусне, ще трябва да поговорим за апел.

Ивън затвори очи за секунда, след което поклати глава:

— Изключено.

— Чакай. Преди да…

— Арън, чуй ме. Милс иска четирийсет до живот. Не мога да лежа четирийсет години.

Уошбърн го погледна. Беше прекарвал тук с клиенти повече пъти, отколкото можеше да си спомни и никога не беше лесно. Решението на Толстън за изслушване на свидетел за ПТСР бе неочаквано и може би в крайна сметка щеше да се окаже катастрофално. Уошбърн наистина беше вярвал, че аргументацията му извън зала, колкото и простичко да бе формулирана, щеше да бъде достатъчна и Толсън щеше да допусне свидетелски показания за ПТСР на процеса.

Но сега това вероятно нямаше да се случи.

Уошбърн нямаше намерение да се предава. Не беше в природата му. Но трябваше по някакъв начин да успее да обясни на Ивън, че в крайна сметка можеше и да изгубят.

— Сигурен съм, че мога да накарам Дъг Фолброк да забрави за пистолета — каза той. Всякаква употреба на огнестрелно оръжие при извършването на убийство в Калифорния автоматично добавяше двайсет години към присъдата. — Ще се борим за убийство втора степен. Ще ги намалим, да речем, на дванайсет до живот.

Ивън седеше облегнат назад, скръстил ръце.

— Не изрече ли ти безсмъртните думи: „Всичко до живот е до живот“?

— Опитвах са да остроумнича. Ти ще бъдеш образцов затворник, ще намалим до минимум.

— И все пак, дванайсет години!

Уошбърн разпери ръце и налапа последната хапка от сандвича си.

— Просто казвам — той подъвка няколко пъти, — просто казвам, че може би трябва да помислиш върху това.

Решението да призове Антъни Онофрио като следващ свой свидетел бе продиктувано от намерението на Уошбърн да вкарва войната в процеса при всяка удобна възможност. Онофрио се беше върнал преди шест месеца и незабавно се беше обадил в офиса на Уошбърн да пита дали и как може да помогне на защитата на Ивън. Като по-стар ветеран, баща на три деца, който бе напуснал работата си в Калтранс и дома си в Халф Муун Бей, за да изпълни дълга си, както и като единствен оцелял в битката в Багдад, освен Ивън, той беше в уникалната позиция на свидетел на травмиращото събитие в основата на това изслушване.

Но дебеловратият и добродушен на вид работник едва се беше заклел пред съдебния чиновник, когато Милс скочи да отправи възражение:

— Ваша чест, последният свидетел даде показания и достатъчно удовлетворяващо от гледна точка на обвинението потвърди, че господин Шолер страда от Посттравматично стресово разстройство. Бихме искали да признаем това, макар да продължаваме да твърдим, че то няма отношение към делото. Обвинението не вижда каква доказателствена стойност, ако въобще има такава, може да прибави този свидетел към процедурата. Той дори не е бил в страната по времето на извършване на убийството и неговите показания не могат да имат отношение към вината или невинността на обвиняемия.