Джон Лескроарт - Предателство

Той само я погледна, отвори уста и я затвори пак.

Сега тя се наведе напред.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че не е излъгал за влизането ти в дома му? Направи ли го, Ивън? Кажи ми, че не си го направил.

— Не, аз… — Ивън разклати главата си, опитвайки се да премахне алкохолната мъгла. — Искам да кажа, добре, наистина влязох там.

— Влязъл си незаконно в дома на Рон? И какво направи?

— Нищо. Не направих нищо. Не — поправи се той, — не е вярно. Влязох в компютъра му и копирах снимките на къщата на онзи човек, преди да е била запалена.

— Защо го направи?

— Защото Рон е убиец, Тара. Той е убил онези хора и това беше доказателството…

— И какво направи с него?

— Изпратих го на някого.

— ФБР, това ли искаш да кажеш? — тя удари с длан по масата. — На ФБР ли изпрати дискетата, Ивън? Защото днес Рон ги е извикал в дома си и им е казал, че ти си оставил всички онези неща. А сега ти ми казваш, че наистина си влизал там, значи те ще открият косми от косата ти, твои отпечатъци или нещо друго, не разбираш ли? Опитва се да те натопи. — Тя прекара и двете си ръце през косата си до врата. — Боже, боже, боже! Как може това да се случва наистина? Сега те може да са в дома ти и да чакат, за да те разпитват, не разбираш ли? Какво ще им кажеш?

Той я гледа с празен поглед една цяла минута, след което вдигна ръка и загриза кокалчето на показалеца си.

— Достатъчно сме се занимавали с това. — Думите му бяха започнали да звучат завалено.

— Ивън — тя стисна ръцете му. — Той вече е пуснал ФБР след теб, не разбираш ли? Това вече се случва.

— Не може да бъда. Трябва да го спра.

— Не, не прави нищо. Намери адвокат, който да говори с някой от твоите началници. Може би те могат да оставят съобщение, да предадат нещо на Рон. Но ти лично стой настрана. Рон е опасен, Ивън. И се е заел да те смаже. Трябва да проявиш разум. Изтрезней и започни да си изработваш план.

Ивън стовари тежко длан върху масата.

— Какво искаш да кажеш с това „изтрезней“? За това ли е цялата работа — дали съм пиян или трезвен? Точно сега съм достатъчно трезвен, за да го начукам на Рон Нолан.

— Ивън — умоляваше го тя. — Не си. Чуй се само какво говориш. Ти никога не псуваш, когато си трезвен. Не говориш завалено, когато си трезвен. — Тя се изправи, протегна се и докосна ръката му. — Слушай, защо не дойдеш при мен? Аз ще карам.

— А след това какво? — Надебелелият глас на Ивън трепереше от гняв и страх. — След това ФБР ще ме открие там. Или утре на работа. Какво ще правя след това?

— Ела с мен вкъщи. Ще поговорим и ще измислим нещо. — Тя плъзна ръка по ръкава му и го хвана за ръка. — Хайде. Наистина.

— Не — той се дръпна и се извърна леко настрани. Раменете му се повдигнаха и спуснаха, след това се обърна към нея. — Повече няма да се разправям с него! Това трябва да свърши. Не може да продължава.

— Прав си, но не може да свърши тази вечер, Ивън.

— По дяволите, разбира се, че може.

Тара запази гласа си нисък, помирителен, сдържан.

— Ивън, хайде. Нищо не можеш да направиш в това състояние, затова недей да губиш разсъдък. Ти просто си много ядосан…

— Много повече от това, Тара. Ще убия това копеле.

— Ш-ш! Ш-ш! — тя се премести напред и сложи пръсти върху устните му. — Не говори така. Това просто е пиянско бръщолевене. Хайде и двамата да излизаме оттук и…

— Хей! — Той грубо бутна ръката й от устата си. — Чуй ме! — Каза го ниско и много сериозно. — Това трябва да свърши. Не може да продължава повече. Пиенето няма нищо общо. Чуваш ли ме? Става въпрос за чест. За това кой съм аз. Какво направи той с нас. Не разбираш ли?

— Да, разбирам. Прав си. Напълно си прав. Но това изобщо не е подходящият момент, за да се решават нещата. — Тя се доближи и застана пред него права, с ръце, спуснати отстрани. — Моля те, Ивън! Ще те помоля още веднъж. Моля те, ела вкъщи с мен. Каквото и да е, заедно ще измислим нещо. Обещавам ти.

Но стъкленият поглед беше единственият му отговор. Прав и леко олюляващ се, той се хвана за облегалката на стола.

— Чашата преля — каза той.

Тя го погледна за последен път в лицето.

— Моля те. Умолявам те.

Не показа с нищо дали въобще я беше чул. Гледаше напред с празен поглед и не спираше да клати глава. След това тръгна към вратата.

— Ивън, моля те — извика след него. — Чакай.

Той спря и за миг тя изпита облекчение, че най-сетне го е убедила. Той се обърна.

— Остави ме. Знам какво трябва да направя и ще го направя. — След това отново се обърна и тръгна залитайки към вратата.