Джон Лескроарт - Предателство

Тара никога не бе изпитвала такава благодарност за работата си.

Наближаваше края на учебната година и децата предаваха своите големи доклади и дописваха проектите си върху древния свят, готвейки се за открития урок в петък вечер, когато цялата свършена работа щеше да бъде показана в класните стаи. В стаята на Тара бяха разместили чиновете, за да направят място за пирамиди от папиемаше, диорами на земеделския цикъл по протежението на Нил, планове на водопроводната канализация на дворците на египетските фараони. Йероглифи, първите домашни котки, Александрийската библиотека, Мойсей и извеждането на евреите от Египет.

Така че по цял ден и повечето нощи в четвъртък и петък Тара бе заета с организацията и разрешаването на възникнали в момента кризи сред нейните ученици, а често и техните семейства. Нямаше време да се свърже с Ивън, за да разбере дали се беше случило нещо, след като той беше напуснал демонстративно в сряда вечерта. Пък и да бъде съвсем честна пред себе си, не гореше кой знае колко от желание да му се обажда. Смяташе, че трябва да го остави да изтрезнее и преодолее смущението от държанието си. После, след като се обади да се извини, можеше да решат как да продължат нататък. Но междувременно тя имаше своята работа и децата. Мислеше, че два дни отдих от емоционалната буря и вълнения около Рон и Ивън на всекиго би се отразил добре.

В събота спа почти до 10:00, след което отиде до басейна и го преплува сто пъти в двете посоки. Качи се горе в апартамента си, взе си душ, нахлузи тениска и къси гащета, приготви си салата за обяд и след това задряма, докато гледаше тенис мача по телевизията. Когато се събуди, в продължение на около час проверява и последните домашни. Малко след 4:00, когато прехвърляше последната тетрадка, на вратата се позвъни. Надникна през ключалката и видя Ейлийн Шолер, която чакаше да й отвори. Лицето й бе подуто от плач.

Накуцващ, покрит с драскотини и синини, и облечен в оранжев затворнически гащеризон, Ивън влезе откъм своята страна в стаята за посещения. Беше завързан във верига с още двайсетина мъже. Наблюдавайки колоната, Тара стоеше сред разпръсната група предимно от жени, в нещо като чакалня от другата страна на плексигласовия екран, който отделяше посетителите от затворниците. Редица от места за разговори, по двойки едно срещу друго, разсичаше стаята на две.

Тара трябваше да положи усилия, за да сдържи сълзите си, докато откачаха Ивън от веригата, към която бе закопчан заедно с останалите мъже. Видя я и понечи да вдигне ръка, но китките му бяха все още прикрепени към веригата около кръста. Надзирателят го насочи към едно от местата. Тара си проби път през вече блъскащата се тълпа от посетители и най-сетне седна пред него. В плексигласа имаше отвор, предназначен да разговарят през него.

Беше сряда, четвъртият ден от задържането му и първият, в който раните му бяха достатъчно зараснали, за да може да ходи без чужда помощ и да се среща с посетители. В първия миг никой от двамата сякаш не знаеше какво да каже. Поглеждаха се в лице, после отклоняваха погледи, после отново се гледаха.

Как бе възможно и двамата да се намират на това място? Как се беше стигнало дотук?

Накрая Ивън се наведе напред, сви рамене и изобрази нещо като храбра физиономия.

— В крайна сметка излиза, че трябваше да дойда с теб.

Тара нямаше доверие сама на себе си да отговори.

— Съжалявам — каза той.

Тара отвори уста, но от нея отново не излязоха думи. Неочаквано по лицето й се затъркаляха сълзи. Не се опита да ги спре.

— О, мила — каза той. После: — Не мисля, че… — поклати глава и я погледна. Раменете му се повдигнаха и паднаха. — Не вярвам аз да съм го убил.

Тара все още беше замаяна от факта, че Рон Нолан беше мъртъв. Да постави в него Ивън по какъвто и да е начин й се струваше невъзможно; тази идея изобщо не подлежеше на разглеждане. Вместо това установи, че се бори с някакво усещане за нереалност, което просмукваше часовете й на бодърстване, сякаш живееше в лош сън, от който не можеше да се отърси и събуди.

— Не бих могъл да го убия — каза той и зачака, докато тя повече не издържаше — Можеш ли да кажеш нещо, моля те.

— Какво трябва да кажа? Какво искаш да кажа? Тук съм. Това казва достатъчно, нали?

— Надявам се.

— И аз се надявам. Но не съм сигурна. Боли ли те?

— Ще се оправя.

— Така ли? Кога ще стане това? Какво означава то?