Джон Лескроарт - Предателство

Той сви рамене.

— Опитвах се да си изясня нещата — каза тя.

— И успя ли?

— До голяма степен. Най-сетне видях това, което трябваше през цялото време да разбирам.

— И какво е то?

— То е, че не трябваше да хвърча толкова нависоко, още когато започна всичко. Просто се страхувах да не те загубя. Не можех да повярвам, че с такава готовност можеш да рискуваш всичко, което имахме. Бях толкова ядосана…

— Хей, хей, хей — вдигна ръка той. — Достатъчно говорихме за това, нали?

Тя кимна и почти успя да се усмихне.

— Предостатъчно. Прав си.

Сега той вдигна ръка и я сложи върху преградата от плексиглас.

— Толкова е невероятно хубаво да те видя. Знаеш ли?

— И аз теб. — Тя се наведе към него. — Знаеш ли, дойдох, за да ти кажа, че те обичам, Ивън Шолер. Винаги съм те обичала. Всички онези неща — да не отговарям на писмата ти, всичко с Рон — просто бях млада и глупава.

— Не, призът за глупост печеля аз. Като не останах с теб онази вечер в „Травена“.

Този път усмивката й се появи.

— Добре, може би това изравнява резултата. Но повече няма да бъда глупава.

Той се отдръпна назад, после пак се наведе напред и заговори внимателно:

— Нали разбираш, че хората могат да сметнат за глупост това да идваш тук да ме виждаш. И въобще по някакъв начин да се замесваш. Ако си решила да го правиш.

— Решила съм. И не е глупаво, правилно е. Ето, това имам нужда да правя. Това съм аз, това сме ние. Съжалявам, че ми отне толкова време да го осъзная.

— Не трябва за нищо да съжаляваш — каза той.

Но тя поклати глава.

— Грешиш. Съжалявам за всичко, което ни доведе дотук. Много, много съжалявам, Ивън, наистина.

Очите му спряха в нейните.

— И аз, Тара — прошепна той. — И аз.

Във вторник сутринта, втората седмица на септември, 2005-а, един помощник на Областния прокурор с невъзможното име Мери Патриша Уелан-Мийли погледна часовника си в Отдел 21 на съдебната палата на окръг Сан Матео в Редууд Сити. Беше 9:42 сутринта. Това означаваше, че съдът ще започне работа с няколко минути закъснение, но това не я притесняваше.

Приятелите на Мери Патриша от юридическия факултет й бяха дали прозвището Милс още преди да стане известно пълното й име. Сега тя с вълнение и известно безпокойство поглъщаше сцената около себе си. В този момент беше точно, където винаги бе искала да бъде — в съдебна зала като държавен обвинител, на прага да започне делото на живота си, дело, което имаше всички шансове да се превърне в повратна точка в кариерата й.

О, несъмнено я чакаха капани и всъщност вече се беше срещнала с такива. Например решението на нейния шеф да не повдига обвинения срещу Ивън Шолер за убийството на Ибрахим и Шата Халил поради липса на доказателства бе горчиво хапче, което трябваше да преглътне още в първите минути на мача. За съдия в процеса беше избран Толсън, покрит с ордени ветеран от Виетнамската война, изгубил единия си крак при взрив на мина — и това вероятно също не беше най-големият късмет на света. На Толсън му оставаха може би по-малко от две или три години до излизането му в пенсия и като типичен сив кардинал си бе извоювал прякора „Негово Кардиналство“ от помощничката й Фелис Бринкли, което идеално му подхождаше.

Извън съдебната зала Толсън куцукаше из коридорите на сградата. Излъчваше почти момчешки ентусиазъм. Изглеждаше като колежанче, което предпочита спортното облекло пред сакото и вратовръзката. Носеше сини контактни лещи, изражение на древен елин, идеално сресана сребриста коса, почти буйна за неговата възраст. Но на съдийската банка носеше черна роба и дебели очила в черна рамка, които увеличаваха чифт сълзящи, бездънно черни роговици. Косата му бе в постоянен безпорядък, сякаш прекарваше времето в кабинета зад съдебната зала в непрекъснато скубане на косите си, отчаян от делата на човечеството. Добавете постоянното свъсено изражение, което подчертаваше дебелите вежди, силно издадения и агресивен нос и тънките устни — и „Негово Кардиналство“ се превръщаше в мъчно преодолима и неясно заплашителна сила, пред която адвокатите се изправяха само на свой риск.

Милс не хранеше особен оптимизъм и по отношение на адвоката на защитата, който беше застанал зад бюрото си, на половин метър вляво от нея. Арън Уошбърн, някъде над седемдесетте, с побеляла глава и очила без рамка. Беше облечен в светлобежов костюм, един номер по-голям от необходимото, поизбеляла риза, оранжево-бежова вратовръзка в индийски десен, широка три инча. Руменото му лице приличаше на изсъхнала, сбръчкана ябълка, а в гласа му се долавяха еднакви дози мед и отрова. Имаше конски зъби, пожълтели от възрастта, много пури, силно кафе и вино.