Джон Лескроарт - Предателство

За известно време в началото Милс се бе оставила да бъде приспана в едно неохотно приемане, че ПТСР щеше да бъде част от процеса — с всичките експертизи от специалисти, медийна привлекателност и емоционални полутонове, особено в контекста на все по-непопулярната война.

След това един ден се сети, че Уошбърн няма как да направи и двете неща едновременно. Или щеше да твърди, че Шолер е убил Рон Нолан, но ПТСР бе смекчаващо вината доказателство, дори защита, или щеше да поддържа, че Шолер не е убил Рон Нолан, и в този смисъл, строго погледнато, той не се нуждаеше от никаква друга защита. Ако Шолер не го е направил, тогава нямаше ПТСР, самозащита или въобще нищо, което да го е накарало да го направи. И вярвайки, че логиката бе на нейна страна — не че тя винаги играеше кой знае каква роля — Милс бе написала своята петиция 402. Искаше пълно изслушване по този въпрос и се бе подготвила да води разгорещен спор.

— Всички да станат! Тишина! Тишина! Заседава Висшият съд на щат Калифорния и окръг Сан Матео, председателстван от Съдия Теодор Толсън.

Сега тя се изправи и обърна поглед напред. Толсън се беше изкачил на банката. Чиновникът каза:

— Можете да седнете.

След петнайсет месеца, трийсет и седем папки, пълни със записи на разговори, дванайсет писмени искания преди началото на делото, три гаджета и намеците, че правилният изход ще донесе шестцифрено предложение, те най-сетне се качваха на борда.

От банката си Толсън изгледа свирепо масите на двамата адвокати, малкото отделение за арестанти и претъпканата зала. Въобще не изглеждаше любезно настроен. Опъна гръб и бутна очилата си по ръба на носа.

— Господин Уошбърн, госпожице Милс, готови ли сте да започнем?

И двамата произнесоха монотонно:

— Да, Ваша чест.

— Добре тогава, преди да се заемем с работа заповядайте за няколко минути в кабинета ми — и с тези думи отново се изправи, слезе от банката и мина през страничната врата.

За Милс имаше нещо абсурдно в официалното влизане на съдията преди малко, последвано от почти незабавното му връщане в личния му кабинет, но това далеч не бе единственият абсурден момент, който бе преживяла в съдебните зали.

Докато тя събираше книжата си, Арън Уошбърн бе стигнал до нейната маса и с присъщото си джентълменско поведение я изчака да излезе. Тя почти очакваше да й подаде ръка като кавалер, за да я поеме. Но той просто се поклони леко и я остави да мине преди него до задната врата, където ги чакаше съдебният пристав.

На стената зад огромното дъбово писалище в кабинета на Толсън се перчеше в златно и зелено знаменце с емблемата на шампионата на Университета на Сан Франциско. Стари бейзболни и футболни трофеи се мъдреха наредени зад витрина. На един бюфет стояха дузина и повече семейни фотографии. Някой бе подредил всичките му дипломи, грамоти и церемониални снимки във формата на правоъгълник, който покриваше последната празна стена.

Приставът остана докато се настаняваха, после изчезна и остави сами двамата адвокати със съдията. Толсън, в роба и очила зад бюрото си, все пак се върна към обичайното си неофициално държание извън съдебната зала:

— Значи, както разбирам, вие двамата не сте стигнали до споразумение. Господин Уошбърн?

Възрастният адвокат седна назад и кръстоса крака — замислен, търпелив, доброжелателен.

— Точно така, Ваша чест.

— Какво можем да очакваме като продължителност?

Въпросът бе зададен и към двамата, Но Милс се обади първа:

— За обвинението, Ваша чест, може би четири седмици, зависи от кръстосаните разпити. Никога не съм работила с господин Уошбърн, затова не знам колко време ще му трябва. Ще оставя той да направи сметка за защитата. За опроверженията — не знам. — Тя млъкна за малко, решила да не дава категорична оценка. — Много ще зависи от това, което решите да съкратите.

— Ще стигнем и дотам — каза Толсън. — Избора на съдебни заседатели?

— Може би две седмици, Ваша чест. Бих предложила една седмица за проучвания, в зависимост от продължителността.

Това, което предлагаше тя, бе да прегледат евентуалните заседатели, за да видят кой може да участва почти без заплащане в нещо, което изглежда щеше да трае два месеца. Разумно бе да се елиминира онова огромно мнозинство, чиито работодатели нямаше да им платят за двата месеца в служба на съда или които по друга причина не можеха да изпълнят този ангажимент. Само преминалите предварителния подбор щяха да упорстват в по-сложните и отнемащи време запитвания, които щяха да определят кой да участва.