Джон Лескроарт - Предателство

Той просто я гледаше.

Минаха десет седмици, преди да се видят отново.

През това време Ивън Шолер беше обвинен в убийството на Рон Нолан, но срещу него не бяха повдигнати обвинения за смъртта на Халил и съпругата му — областният прокурор Дъг Фолброк реши, че доказателствата, свързващи Ивън с тези убийства не бяха достатъчно солидни, за да бъде намерен за виновен. Както в повечето дела за убийства, искането за пускане под гаранция бе отхвърлено.

Тара почисти класната стая и след това прекара първите две седмици от лятото в апартамента си. На четвърти юли замина за жилището, което родителите й бяха наели за ваканционния сезон близо до Хоумууд, на езерото Тахо, и там набързо реши, че няма да се прибира вкъщи. Не можеше да понася да чете за Ивън ежедневно във вестниците. Имаше нужда да избяга от цялата история — молбите за интервюта, близостта до затвора, очакванията или обвиненията на хора, които не я познаваха. Остана в Хоумууд сама до късно през август. Четеше, тичаше по стръмен терен, плуваше в студените води на езерото.

Накрая дойде моментът да се връща, за да подготви класната си стая за новата година. Отпътува в четвъртък сутринта. Забърса праха, насъбрал се в апартамента й, отиде в училището и започна отново с познатата работа. И някъде по средата разбра, че е взела решението. Свърши за деня малко след 3:00 и тръгна направо към къщата, в която Ивън беше отраснал. Паркира отпред на улицата и потропа на вратата.

Ейлийн я посрещна както винаги — възторжено, искрено, с предразполагаща усмивка, прегръдка, целувка по двете бузи. Влязоха заедно в просторната модерна кухня и побъбриха за незначителни неща, докато Ейлийн наливаше чай с лед и се настаняваха една срещу друга на масата в нишата, откъдето се виждаше малкия рай в задния двор. Накрая Ейлийн наклони глава по свойствения си начин.

— И какво те води днес тук?

— Исках да те попитам дали Ивън би искал да ме види отново.

— Повече от всичко друго.

— Не се справих много добре онзи път. Той не ти ли разказа за това?

— Не даде много подробности. Каза, че не било леко. Но не те обвинява. Никой не те обвинява — имам предвид нас — знаеш го, нали?

Тара кимна.

— Просто не знаех какво да мисля. Всичко се случи толкова бързо. Първо всичките лъжи на Рон, после — мисълта, че Ивън и аз може да имаме втори шанс. Накрая последната нощ в бара… където си мислех… — тя спря, преглътна и сви рамене.

Ейлийн се протегна и я потупа по ръката.

— Всичко е наред. Ако това означава нещо, а според мен означава, Ивън не помни какво се е случило там. Той не вярва, че е убил Рон. Казва, че не е такъв човек. Никога не би го направил.

— Вярвам му.

— И аз.

— Но някой го е направил.

— Може би някой, свързан с онова семейство Халил. Така поне смята Арън.

— Арън?

— Арън Уошбърн, неговият адвокат. — Унила усмивка.

— Неговият скъп адвокат. — Тя махна с ръка при този коментар. — Но няма проблеми. Имаме достатъчно спестявания, слава богу. Не мога да измисля по-добър начин да ги похарча.

Тара се поколеба, после се реши да го съобщи:

— Искат да свидетелствам по случилото се онази нощ. Срещу него.

— Арън каза, че ще го направят. Мисля, че е най-добре, ако просто кажеш истината.

— Истината не беше много красива, Ейлийн.

— Знам. Разбирам. Но ти нищо не можеш да направиш.

Тара завъртя кубчетата лед в чашата си.

— Бих могла да се омъжа за него — каза тя.

Ейлийн се изправи, и се облегна назад. Шумно изпъшка.

— Е… а пък аз си мислех, че нищо не би могло да изненада тези стари кокали. Не мисля че трябва да стигаш чак дотам.

— Не просто за да не свидетелствам срещу него, Ейлийн. Имах на разположение цялото лято, за да обмисля всичко и да си изясня какво чувствам. И през всичките седмици ставаше все по-ясно и по-ясно. Каквото и да се случи, аз съм на страната на Ивън. Ако все още ме иска. Ако е съгласен да ме види.

Ейлийн отново потупа Тара по ръката.

— О, не бих се притеснявала за това, мила. Ни най-малко. След петнайсет минути тръгвам да го видя. Ела с мен, ако искаш.

Когато Ивън видя Тара застанала до майка му в отсрещния край на стаята, той вдигна лице нагоре и затвори очи. Тялото му сякаш потръпна от облекчение. Тя се приближи до прозореца — Ейлийн остана да чака отзад — и седна срещу него.

— Здравей — каза тя.

— Здравей.

— Изглеждаш много по-добре от предишния път.

— И се чувствам много по-добре. Ти как си?

— Добре. Заминах си. Съжалявам, че беше за толкова дълго.