Джон Лескроарт - Предателство

Сега беше девет и половина и той и Паганини обсъждаха името на заведението. Дали поради ограничения интелект на собствениците, дали поради пиянска или правописна грешка, или всичките взети заедно, неоновият надпис на вратата гласеше „Стара Градска Травена“. Визитките на мястото също съдържаха думата „таверна“ написана грешно, затова Ивън заключи, че собствениците не бяха особено умни и определено не бяха стигнали до състезанието за правопис на Сан Матео, както него самият, когато беше в осми клас.

— Не си стигнал до там — Паганини набоде последното кюфтенце в чинията си с клечка за зъби и го поля със здрава глътка джин с тоник.

— Стигнах, и още как. Спечелих с думата „хигиена“, което е почти нечестно, защото е много лесна.

— Чакай, не ми казвай — Паганини отново пи от джина си. — Х, И, започна той.

— Дотук добре.

— Г — той спря и погледна Ивън.

— „И“ преди „е“ — Ивън надигна чашата с водка и лед. — Като в „питие“.

— Не ми казвай!

— Току-що ти подсказах. „И“ преди „е“ като в „питие“.

— Добре де, опитваш се да се подиграваш със старата ми глава. Но ще се справя с теб, момче. Ето, започвам отначало. Х, И, Г, Е…

— Бъззззз! Изгоря. — Ивън поклати глава. — Нали Току-що ти казах „и“ преди „е“, Стан. Казах ти цялото правило. Да не мислиш, че съм си го измислил?

— Реших, че се опитваш да ме преметнеш. И без това „и“ и „е“ толкова си приличат по звучене, реших, че е някакво изключение.

— Не. Това е правило — и Ивън изговори думата буква по буква.

— Не ми звучи правилно. Като се прибера, ще го проверя.

— Искаш ли да се хванем на бас?

— Не, не искам да се хващаме на бас. Но си прав, че е твърде лесна дума да спечелиш окръжното състезание по правопис.

— Е, по-трудна е от „таверна“, във всеки случай. А те са я сбъркали тук. Два пъти. Три пъти. Кой знае, може и повече. Може да са я написали и върху рекламния кибрит.

— Да, може… — Паганини се размърда и извика: — О-о-о-х!

— Какво има?

— Седнах върху нещо. — Паганини се плъзна от високото столче и започна да рови в задните джобове на панталона си. Хвърли на бара голяма връзка ключове, бръкна отново и извади тежък предмет и го тресна в бара.

— Боксове — каза той.

Предишната вечер, когато играха боулинг, трите ченгета бяха започнали да обсъждат различни често използвани приспособления за усилване на естествения потенциал за защита. Металният бокс бе присъствал силно в опита на Паганини, а Ивън каза, че никога не е виждал такъв в действителност.

Сега той вдигна металния предмет.

— Тежки са, пущините.

— Ако те треснат с това, излизаш от строя — отбеляза Паганини. — Пък и кой се бие днес с юмруци? В днешно време ако знаеш, че ти предстои да се биеш, запасваш патлака, не съм ли прав?

— Може да не искаш да убиваш онзи, с когото се биеш.

Паганини се изкиска.

— Да бе, ама това не се случва вече. Давай, сложи ги. Задръж ги, ако искаш. Колекционирам ги като ги сваля от престъпниците. Имам половин дузина такива у дома.

Докато Ивън прибираше боксовете в джоба си, изведнъж пред тях застана барманът, трийсет и няколко годишен повлекан с хилава брада. Паганини погледна чашата си.

— Пак ли ги изпразнихме?

— Май да. Да ударим ли по още едно голямо, Джеф?

Джеф погледна единия, после другия.

— Вие, момчета, пеш ли ще се прибирате? Ако ви лепнат наказание за шофиране в нетрезво състояние, ще дойдат и ще хванат нас за гушата.

— Няма да ни лепнат никакво наказание — каза Паганини. Той посегна към задния си джоб и този път измъкна портфейла си. Отвори го и показа значката.

— Налей ни още по едно и аз няма да докладвам за престъплението да държите тези кюфтенца на открито толкова дълго. Страхотни кюфтенца, между другото. Напомнят ми онези, които мама приготвяше. — Той наклони глава към Ивън. — Мисля, че господинът помоли за две двойни.

Джеф преглътна, кимна и се обърна за чисти чаши и лед.

Ивън снижи глас и се наведе до Стан.

— Говоря ли забавено?

— Не, говориш по-гладко от Цицерон. Ами аз?

— Какво ти?

— Аз говоря ли забавено?

— Не.

— Помниш ли къде сме?

— В „Травената“ — отговори Паганини.

— С напитките, Стан, с напитките. Знам къде сме физически.

— Четири, може би. С две двойни прави шест, а сме тук от… — той погледна часовника си — … три часа. Така че ако трябва да духаме, това прави нула цяло и пет, шест максимум, което означава, че сме в добра форма, за да караме и ще бъдем в близкото бъдеще.

Но Ивън — напълно наясно с гениалните умения на средностатистическото ченге да намира поводи за пиене — си правеше собствена сметка. Беше почти сигурен, че вече са изпили по повече от четири, може би шест или седем, и ако налееха още по две двойни, това правеше единайсет. Тъкмо се готвеше да каже, че може би е по-добре да пият по едно малко, за да може организмът им да го преработи, когато вратата на бара се отвори. Хвърли поглед в огледалото зад бара, сложи ръка върху рамото на Паганини и без да каже дума се обърна.