Джон Лескроарт - Предателство

Фрийд и неговата партньорка, жена на средна възраст на име Марша Риджио, седяха с Нолан в малкия вътрешен двор под сянката на дъбовете. Вътре в къщата технически екип от трима души, след като бяха конфискували раницата и нейното съдържание, проверяваха за отпечатъци всяка чиста повърхност и правеха списък на всичко, което би представлявало интерес — втория пистолет на Нолан до горната дъска на леглото, цифровия фотоапарат в чекмеджето на бюрото — и сваляха информацията от твърдия диск.

Нолан не искаше да прибързва в нищо с тези федерални ченгета. Не искаше да изглежда сякаш ги насочва в някаква посока. Но сега, когато агент Риджио вдигна поглед от бележника си, Нолан реши, че моментът е настъпил.

— Нека ви попитам нещо — каза той. — Сещате ли се за някакъв сценарий, който има смисъл на фона на всичко това?

Двамата агенти си размениха погледи. Риджио разбра кимването на Фрийд и пое топката.

— Имате ли врагове? — попита тя.

Нолан се намръщи.

— Даже и да имам — каза той, — какво от това? — Стига да не дръпна взривателя на една от онези гранати, а всеки който ме познава знае, че няма да го направя.

— Може би не става дума да бъдете наранен — продължи Риджио. — Може би някой се опитва да ви натопи.

— За какво?

Но тук се намеси Фрийд.

— Преди да стигнем до това — каза той, — да се върнем на враговете ви.

Този път Нолан се усмихна широко.

— Не знам, наистина. Обичам хората. Наистина. И те също ме обичат. Шефът ми намира това за недостатък.

— Той вдигна рамене. — Значи трябва да кажа не. Нямам врагове.

— Добре, а съперници?

— В бизнеса?

— Бизнеса, удоволствията, всичко.

Той усети сладостта на момента, предвкусването на онова, което щеше да се случи.

— Единственият… много отдавна… — той тръсна глава. — Не, нищо.

Фрийд лапна въдицата.

— Какво?

— Всъщност, нищо. Просто един тип, когото познавах в Ирак. Ходил е с моята приятелка. Но това е толкова отдавна.

— Ако той е в Ирак, значи можем да го изключим.

— Е, сега си е у дома. Тук.

— И още не я е забравил? Приятелката ви? — попита Риджио.

— Не знам. В началото му беше много трудно, но не съм го виждал вече от месеци. Но, вижте, това е задънена улица. Той е свестен тип. Всъщност е ченге. Той никога…

Фрийд го прекъсна:

— Ченге?

— Да, тук в Редууд Сити. Казва се Ивън Шолер. Раниха го там и се уволни предсрочно.

— Значи той би могъл да има достъп до такива гранати там?

— Да, но не би ги взел у дома. Лежа няколко месеца в „Уолтър Рийд“ преди да си дойде тук.

— Известно е, че войниците изпращат нелегално оръжие и контрабандна стока насам, опаковани като сувенири — отбеляза Риджио. — Това е проблем. Случва се непрекъснато.

— Добре, но не знам какво Ивън би… Искам да кажа, какъв е смисълът да слага гранати в дрешника ми? Няма да се гръмна с тях. И едва ли по този начин ще се отърве от мен като съперник.

Риджио и Фрийд отново си размениха погледи и незабележимото кимване след това. Риджио се наклони напред и сложи лакти на коленете си.

— Познавате ли мъж на име Халил?

— Не — отвърна Нолан. — Трябва ли да го познавам?

— Бил е местен бизнесмен с връзки в Ирак. Той и жена му са били убити миналия уикенд.

— Съжалявам за това, но аз бях извън града. Не съм чул.

— Възможно ли е Ивън Шолер да е научил, че сте заминали?

Нолан сви рамене.

— Ако е знаел къде живея, достатъчно е било да провери дали колата ми е в гаража. Щом е там, значи съм си вкъщи.

— Известно ли ви е да е идвал тук? — попита Риджио.

— Не. Както ви казах, вече не сме точно приятели.

— И сякаш едва сега му беше хрумнало, Нолан добави:

— Но той е ченге. Лесно е могъл да открие адреса ми, нали? Изглежда именно това е направил.

Фрийд пое нишката:

— Значи, рано в неделя сутринта сте били със същата онази приятелка, която Ивън Шолер харесва?

— Тара — каза Нолан. — Тара Уитли. Да, тя е. Но защо ви е всичко това?

— Онези снимки на компютъра ви, които не разпознахте — каза Риджио. — Снимки на къщата на семейство Халил преди някой да ги убие, да взриви осколочна граната и да я изгори.

— Осколочна граната… — Нолан не искаше да преиграва очевидния си наивитет. И Фрийд и Риджио знаеха, че е виждал бойни действия и може да знае много повече неща. Това бе моментът в разговора, когато, противно на дълбоката си неохота да мисли лошо за свой другар по оръжие, той можеше най-накрая да започне да приема очевидната истина. Затова кимна сериозно и в отговор срещна погледите и на двамата. — Опитва се да ме натопи. Господи, той ги е убил, нали?