Джон Лескроарт - Предателство

В ранната вечер слънцето позлатяваше паркинга и площадката пред апартамента на Тара. Чувстваше топлината му в ръката си през затворената и заключена предна врата, докато стоеше зад нея.

— Казах ти, че не искам да те виждам. Не искам да говоря с теб.

— Но трябва да говорим, Тара. Моля те. Трябва да ти обясня.

— Няма какво да ми казваш. Нищо, на което да повярвам. Не мога дори да повярвам, че дойде тук и опитваш да направиш това. Ти ме излъга, Рон. Всичките тези месеци ти живя в лъжа, Рон.

— Не, изживях истината. А истината е, че те обичам.

— Ако обичаш някого, не го лъжеш.

— Права си, беше грешка. Не трябваше да го правя. Толкова съжалявам.

— Не е достатъчно да съжаляваш. Не искам да говоря за това. Искам да си тръгнеш.

— Не мога, Тара. Не мога да оставя нещата така. Би ли отворила, моля те. Само да те видя. — Когато тя не отговори, той продължи да говори на вратата: — Слушай, знам, че си объркана заради Ивън, особено за момента, в който ние започнахме. Мислех, че ако научиш, че той е ранен… ще започнеш да го съжаляваш или че му дължиш още един шанс… И каквото и да се случеше, аз щях по някакъв начин да те изгубя.

— И сега се случи точно това.

— Не мога да го приема, Тара. Не мислех, че ще оживее. Не знаех, че това би имало такова значение.

— Не става дума за това, Рон. Ти ме излъга. Всичко, което направихме не беше истинско, не разбираш ли? Щом не си могъл да понесеш Ивън да е част от картината, макар и умиращ, как щяхме — аз и ти — някога да стигнем до нещо истинско?

— Ние стигнахме до нещо истинско.

— Не, не стигнахме. Това е най-лошата част. Предполагаше се, че си имаме доверие. Сега това повече не може да се случи. Не разбираш ли?

— Заради една грешка?

— Май наистина не разбираш.

— Разбирам как един човек изпитваше ужас, че ще изгуби жената, която обича. Исках да съм сигурен, че ще бъдем известно време заедно без да ни разсейва ранения бивш приятел, който и без това можеше да не остане жив.

— Разсейване, това ли си мислиш, че е за мен Ивън? — чу се как издрънча заключалката на веригата и вратата се отвори на няколкото сантиметра, които тя позволяваше. — Повече не искам да ти крещя през вратата. Просто искам да си вървиш. Ти всъщност ме плашиш, разбираш ли?

— Как мога да те плаша, Тара? Стоя тук и те моля да ме изслушаш, да ми дадеш още един шанс. — Той премести тежестта на тялото си. — Заради него ли е?

— Имаш предвид дали още го обичам? Не знам. Загубих представата какъв е бил преди и сега не знам как се чувствам. Но знам, че в момента ти ме плашиш. И защо? Защото излъга. Постоянно лъжеше.

— Излъгах веднъж, Тара. Веднъж, за да се опитам да защитя онова, което беше започнало между нас. Това е всичко.

— Не, не е, Рон. Какво ще кажеш за Масба?

— Какво да кажа?

— Това, че си избил невинно семейство. Проверих в Гугъл, всичко прочетох. Ти си започнал.

Рон наведе глава и избърса челото си, изпотено от горещината.

— Опитвах се да защитя конвоя. Помислих, че в колата има камикадзе. Човек трябва да е бил там, за да знае. Не мога да се извинявам за това, което направих.

— Според съобщението те са били вече спрели.

— Не можеш да вярваш на всичко, което четеш. Беше въпрос на секунди, ако бях почакал, можеше всички да сме мъртви.

— Повечето от вас са загинали, така или иначе. Как ще обясниш това?

— Не беше моя грешката. Проблемът е, че избързах със стрелбата, не отричам, но това беше от предпазливост.

— Рон! Избил си цяло невинно семейство! Това изобщо ли не те притеснява?

— Притеснява ме, дори много, Тара. Прилошава ми като си помисля за това. Но не мога да кажа дали, при същите обстоятелства, не бих направил същото. Стана за част от секундата, беше решение на живот или смърт и аз реших да се опитам да спася хората си.

— Ивън каза друго нещо, Рон. Той също е бил там.

— Предполагам не ти е споменал как го измъкнах от огъня и го изведох оттам жив.

— Значи сега си герой?

— Не искам да кажа това. Имам предвид, че паметта на Ивън не е най-надеждното нещо в света точно в този момент. Също така искам да кажа, че сега той има причина да ме изкара лош.

— Не те е карал да лъжеш.

— Колко пъти трябва да се извинявам за това? Но ще го правя, докато трябва.

— Ами другите лъжи?

— Какви други лъжи? Няма други лъжи.

— Какво ще кажеш за онази, дето съм скъсала писмото, което донесе?

— Ти не го скъса.

— Точно така. Но си казал на Ивън, че съм го направила.

— Не съм. Той ли ти каза това?