Джон Лескроарт - Предателство

Първото беше от една очевидно много разстроена, макар и овладяна Тара, която се беше обадила в понеделник вечерта.

„Рон, Ивън Шолер дойде да ме види днес в училището. Разговаряхме дълго и той ми разказа неща, които ме шокираха — вероятно имаш представа за какво става дума. Не знам какво да ти кажа, освен че искам да знаеш колко насилена се чувствам. И колко използвана. Не знам как може толкова много да си ме лъгал. Умишлено оставям това съобщение на телефонния секретар, защото не искам повече да говоря с теб, нито да те виждам. Не мога да повярвам, че направи това. Просто не е възможно някой да е толкова жесток и егоистичен. Съжалявам за всичко, което си ти, Рон, но не и за това, което сега казвам. Сбогом. Не ми се обаждай. Не идвай. Просто стой далеч. Наистина.“

Все още стискаше здраво слушалката до ухото си, когато дойде следващото съобщение. Обаждането бе дошло тази сутрин, преди около 6 часа.

„Господин Нолан. Казвам се Джейкъб Фрийд. Аз съм специален агент във ФБР и се чудех дали не бихте ни отделили няколко минути за разговор, нещо рутинно по въпроса с националната сигурност, което е обект на вниманието ни. Не искам ненужно да бъда неясен, но сигурен съм, разбирате, че има неща, които е най-добре да не се обсъждат по телефона. Ако ми се обадите, колкото е възможно по-скоро след завръщането си, аз ще се опитам да се свържа с вас до ден-два. Номерът ми е…“

Когато Нолан най-после затвори телефона, той прекара известно време седнал, с ръка върху беретата на бюрото си. След няколко минути пусна пистолета и плъзна ръка към мишката. Веднага щом очите му попаднаха върху иконата „Снимки“, разбра, че е допуснал грешка, като не изтри онзи файл преди да замине. Отвори го сега, твърде късно, и провери записа за достъп. Видя, че някой наистина беше разглеждал файловете преди два дни — онзи същият понеделник, когато Тара бе говорила с Ивън Шолер.

Въпреки че беше прекалено късно — макар че не можеше да си обясни защо — той все пак мислеше, че е по-добре да изтрие файла, така че ако федералните дойдат и погледнат…

Само че знаеше, че вече няма нищо, което да можеш напълно да изтриеш. Специалистите винаги можеха да измъкнат всичко, което е било върху твърдия диск.

Все още с пръст, вдигнат над бутона на мишката, той се взираше в една от многото снимки, които бе направил на къщата на Халил, когато разработваше вариантите за влизане и излизане. Едно щракване и всичко това щеше да изчезне, поне засега.

Изведнъж се дръпна назад и присви очи. Рязко свали ръка от мишката. Внезапно реши, че в крайна сметка няма да изтрие тези снимки. Макар че щеше да се наложи да махне чипа с паметта на дигиталния фотоапарат в чекмеджето и да го унищожи. Почуквайки с показалец предните си зъби, той седя като обзет от транс в продължение на минута, после още една.

Идеята изглеждаше съвършена от всеки ъгъл.

Посегна към телефона.

— Агент Фрийд, моля?

— На телефона.

— Агент Фрийд, казвам се Рон Нолан. Оставили сте съобщение за мен по някакъв въпрос на сигурността и ме молите да ви се обадя, за да уговорим среща.

— Да, господине, обадих се. Благодаря, че ми позвънихте.

— Може би аз трябва да ви благодаря. Току-що се върнах от командировка. Докато ме е нямало, някой е влизал в къщата ми. Мислех да се обадя в полицията, но чух съобщението ви. Не знам дали знаете, но аз изпълнявам известни деликатни задачи за „Олстронг Секюрити“, правителствен контрагент в Ирак, и си помислих, че може би има връзка между това и въпроса, по който искате да говорим.

— Добре, но както споменах, може би ще е най-добре да се видим лично и да поговорим по моя въпрос. Ако искате да съобщите за кражба или взлом, би трябвало да се обадите в полицията. Това всъщност не е в нашите пълномощия.

— Агент Фрийд, това не е било обир. Който го е направил, не е взел нищо. Оставил е нещо. Освен това е ровил в компютъра ми. Не знам за какво е всичко това, но имам чувството, че някой иска да ме насади в нещо.

— Например какво?

— Ами, открих нещо, но може да има още. Страхувам се да търся, да не би той да е поставил бомба.

— Кой е той?

— Не знам, имам предвид онзи, който е влизал.

— Добре, а какво е онова нещо?

— Тъкмо това е най-странното. Раница, пълна с амуниции и, няма да повярвате, но някъде около половин дузина ръчни гранати.

— Ръчни гранати?

— Да, сър. Както знаете, бил съм в Ирак няколко пъти. Познавам оръжията. И тези тук ми приличат на осколочни гранати.