Джон Лескроарт - Предателство

И тя беше станала от бюрото си, сърдита на себе си, и бе отишла до прозореца да помирише въздуха отвън, което винаги й помагаше, когато се чувстваше потисната или разтревожена, и погледна надолу — а там беше Ивън, който слизаше от колата си с букет в ръка. Най-щастливият миг в живота й.

Въздъхна и отвори очи, изненадана колко бързо спокойното мечтание бе донесло достатъчно емоция да я доведе почти до сълзи. Пое дълбоко въздух и избърса очите си. Дръпна се назад от бюрото, мислейки си, е, добре, време е да се прибирам. Каква полза да мисля за миналото. Денят все още е красив и невероятно наситен с аромата на вятъра.

Прекоси към прозореца, за да помирише деня за последен път. И после погледна надолу.

На улицата Ивън излизаше от колата си. Не носеше цветя. Но все пак беше той, най-сетне дошъл да я види.

Чувствата отново заляха Тара и тя вдигна ръка до устата си. След това, след миг, тя я свали и сложи върху сърцето си.

— Здравей.

— Здравей.

— Помислих си, че може да си тук.

— С право. Следобедът е много красив. Любимото ми време.

— Спомням си.

Мълчание. Беше я сварил права, когато влезе в класната стая, но сега тя отново се върна зад бюрото си.

— Ти как си? — попита го най-сетне. — Изглеждаш добре.

— Добре съм. Все още имам главоболие, но в основни линии съм Мистър Късметлия.

— И аз чух така. Радвам се за теб. Радвам се, че си жив.

— И аз. — Той пристъпи една крачка към нея. — А ти добре ли си? Изглеждаш, сякаш си плакала.

Тя поклати глава и се усмихна с фалшива бодрост.

— Алергия. Лошата страна на всички тези цъфтящи растения. — Тя бързо вдиша и издиша, след което опита нова усмивка, която умря веднага. — Опитах се да ти се обадя.

— Знам. Държах се отвратително. Бих могъл да кажа, че тогава все още съм се възстановявал и не си спомням нищо, но това би било лъжа. Съжалявам.

Тя вдигна рамене:

— И аз се държах отвратително. Твърде непреклонна. Твърде глупава.

— Добре, — каза той — и двамата сме отвратителни.

— Отвратителни глупаци — допълни тя. И най-сетне успя леко да се усмихне.

— Така е по-добре — каза той. Погледна през прозореца към покрития с дъбове хълм. Когато отново се извърна към нея, челюстта му някак бе придобила по-твърдо очертание. Рязко пое въздух и го изпусна. — Продължаваш ли да излизаш с Рон Нолан?

Прехапвайки устна, тя кимна и отговори много тихо:

— Да.

— Обичаш ли го?

Тя сви рамене, поклати глава, пак сви рамене.

— Не знам, Ивън. Няколко пъти сме прекарвали много приятно, но не знам. Любов е голяма дума.

— Да, така е. Какво ще правим ние с това?

— Какво имаш предвид под ние?

— Ти и аз. Ние. Точно това искам да кажа. Факт е, че аз те обичам.

— За бога, Ивън, — тя поклати глава. — Не го казвай.

— Защо не? Това е истина.

— Ами… — тя се измъкна иззад бюрото и отново тръгна към прозорците. Спря за малко, после се обърна към него. — Моля те, не го казвай. Не знам какво да правя.

— Не е нужно да правиш нещо. Въпреки, че е една от причините да дойда тук. За да ти кажа, че те обичам. Ако се чудиш, да го знаеш.

Погледът й спря върху очите му.

— Добре — каза тихо. — Добре, сега знам. — Вдигна ръка до челото си и го натисна, докато пръстите й побеляха, след това я свали. — Имаше ли и други причини?

— Други причини за какво?

— Да дойдеш тук. Каза, че една от причините е да ми кажеш, че ме обичаш. Кажи друга?

Облак падна върху челото на Ивън — не можеше да си спомни. За един ужасен миг той си помисли, че завинаги може да е забравил истинската причина да дойде да види Тара днес. Не беше дошъл да й каже, че я обича. Не беше сигурен в това, докато не застанаха един срещу друг. Но по-късно заговориха и то излезе, а сега не можеше да си спомни истинската причина да дойде тук.

— Опитвам се да си спомня — каза той. — Можеш ли да ми дадеш няколко секунди?

Сега тя за първи път стана свидетел на резултата от раняването му и той изпитваше болезненото съзнание, че този миг може да промени завинаги всичко между тях. В нейните очи сега той щеше да е повреден, ненормален, недъгав — не толкова умен както преди, не съвсем същия човек. Не съвсем равен на нея.

Не можеше да позволи това да се случи.

Затвори очи, концентрира се. Хайде, мисли, хайде.

Спомни си. След това отвори очи и отговорът стигна до езика му:

— Другата причина да дойда, е да ти задам един фактологически въпрос.

Изведнъж тя отново се доближи до него. Изразът й бе спокоен, пристъпи няколко крачки напред, а ръцете й се скръстиха на гърдите.