Джон Лескроарт - Предателство

Спиноза наведе стола си да стъпи напред и свали крака от бюрото.

— Не се грижи, синко. От бюрото вече взеха проби от местопрестъплението. Ще ги анализират до довечера и скоро ще знаем със сигурност. Ако е това наистина, преди да е съмнало, там ще гъмжи от хора на ФБР. Встъпителният анонс е „а-ха, гранатки“. И случаят е техен.

— Какво толкова лошо има в това, Фред? Те не разполагат ли с повече възможности от нас?

— О, няма съмнение — отвърна Спиноза. — Повече възможности, повече пари, по-голям достъп до данни — както му е редът. Работата е там, че не искат да споделят. И накрая се оказва, че ние сме прекарали седмици в разкриване на неща, за които те вече са знаели. Нещо като състезание, да видим кой ще излезе по-бърз, само дето ние сме с един завързан крак на гърба.

— Изразът не е точно такъв.

— Не е ли? — Спиноза лапна последната хапка от сандвича. — Да, ама точно така се чувства човек.

Познаваше ключаря от „Ейс Хардуеър“, от класа в гимназията и мъжкия отбор по софтбол. Сега, няколко минути преди 2:00 в следобеда, когато Ивън бе казал на своя лейтенант, Джеймс Лохланд, че страда от мигрена и трябва да полежи в спалнята си на тъмно, Дейв Салдар пристигна пред къщата на Нолан и паркира зад хондата на Ивън.

Ивън, в полицейската си униформа, за да подчертае законността на всичко, излезе от колата и се поздравиха на тротоара. Размениха си за няколко минути новини — Дейв беше научил историята на Ивън от момчетата в отбора — и стигнаха до извода Ивън да го извика.

— И не си скрил резервен под някой камък или нещо друго? — попита Дейв.

— Не. Никога не съм мислил, че ще си забравя вътре ключовете. Кой си забравя вътре ключовете?

— Жена ми го прави всеки път, когато излиза от къщи.

— Е, аз пък не. Поне никога досега.

— Бих искал да получавам по десет цента всеки път, когато чуя тези думи. За какво, мислиш, светът е измислил ключарите?

— Никога не съм разбирал защо.

— Е, сега знаеш. — Салдар кимна към къщите. — Добре, коя е твоята?

Стигнаха до входа на Нолан, частично заграден и отделен от улицата с Г-образна стена от стъклени тухли. Салдар извади инструментите си и се залови за работа. Ивън усети краката си омекнали и се подпря на стъклената стена. С всяка изминала секунда чудовищният замисъл на това, което правеше, растеше в него. Почувства главата си празна, както в нощта на нападението на Нолан извън летището. Пулсът му биеше като пневматичен чук на мястото, където бе раната. Мигрената, която бе измислил за пред лейтенант Лохланд заплашваше да се превърне в реалност — в периферията на зрението му се появиха искриците светлина. Непрекъснато оглеждаше улицата и едва не припадна, когато една жълта миата кънвъртибъл изкачи нагорнището и премина край тях.

Забелязал нещо в държанието му, Салдар го погледна.

— Добре ли си?

— Добре — отговори той. Всъщност усещаше как потта избива по челото му. Събра колкото можа самообладание, вдигна ръка и я прокара през веждите си.

Най-сетне Салдар завъртя топката и отвори вратата.

— Ето, една минута и петнайсет секунди. Това може да е нов рекорд.

— Сигурен съм, Дейв. Изумително е.

Салдар държеше отворена вратата.

— Ей, Ив, добре ли си? Наистина изглеждаш зле.

— Добре съм. Главата малко ме боли, това е. — Той посегна за портфейла си, като си мислеше: трябва веднага да го разкарам оттук. Ами ако се появи Нолан? Но каза с небрежен тон: — Та, колко струва?

— Да речем трийсет, като за приятел. Ако искаш, можеш да идеш да донесеш ключовете, за да ти направя набързо копия на всеки — по петачка на парче.

— Няма нужда, имам дубликати някъде вкъщи. — Ивън извади две банкноти по двайсет. — Само да не забравя да ги извадя навън и да ги сложа някъде, за всеки случай. Но сега е по-добре да се прибера, за да си легна.

— Да, разбира се. Чакай да изтичам да ти донеса рестото.

— Задръж го.

— Не мога да вземам бакшиши от съотборници, Ив. Това е правило при мен. Имам дребни в камиона. Няма да отнеме и половин минута.

Той сложи твърдо ръка на рамото на приятеля си.

— Дейв, наистина, много ме боли. Благодаря за помощ, но трябва веднага да легна, защото иначе наистина ще ми прилошее. Наистина. Всичко хубаво. Ще се видим някой път.

— Имаш ли нужда от лекар?

Усилието дори за една полуусмивка бе непоносимо.

— Ако не ме пуснеш веднага да вляза, наистина ще е нужен лекар. Чуваш ли?

— Добре, добре. Отбий се някой ден на игрището. Все още играем всеки вторник и четвъртък.