Джон Лескроарт - Предателство

Тъй като не беше с Нолан до залата за боулинг, Ивън почти се беше самоубедил, че връзката й с него е приключила. И ако това бе наистина така, щеше да говори с нея и да провери веднъж завинаги дали въпреки всичко има следа от искрата, която някога бе прелитала помежду им. Поне щяха да знаят истината.

Не беше спрял на паркинга на блока, а отвън, на улицата, на същото място, което замаяното му съзнание бе избрало онази вечер. Сега се върна при колата и влезе. Взе клетъчния телефон и започна да търси нейните номера — мобилния и домашния, но изведнъж спря. Ако още излизаше с Нолан или по-лошо, ако беше с него навън точно сега, изборът на този момент щеше да е катастрофален.

Запали за малко двигателя, колкото да може да свали стъклото, и видя, че часовникът на таблото показваше 9:15. Едно от ненарушимите правила в живота на Тара, когато излизаха, беше да не стои до късно и да не участва в твърде буйни празненства, когато на другия ден е на училище. Свали малко седалката си, но все пак така, че да може да вижда над долния ръб на стъклото, изключи двигателя и зачака.

Не чака дълго.

Все още имаше остатък от дневна светлина, когато един жълт корвет със свален гюрук зави и влезе в паркинга. Тара седеше в него и разбира се беше с Нолан.

Той излезе, заобиколи и отвори нейната врата. Двамата тръгнаха, хванати ръка за ръка небрежно и фамилиарно, пресякоха паркинга и се качиха по стълбите. Тя отвори вратата, двамата влязоха и Ивън почувства как кръвта се блъсна в слепоочията му. Внимателно постави ръка на мястото, където преди бе раната му и му се стори, че го усеща по-горещо отпреди.

В апартамента светнаха прозорците на кухнята. Една сянка влезе в рамката, задържа се минута-две, после излезе. Стаята — и целият апартамент — отново станаха тъмни.

Ивън постави ръцете си на волана и се опита да върне физически контрола в тялото си. Преглъщането беше ужасно трудно. Пот избиваше по челото му и надолу по гърба.

Какво щеше да прави?

Хайде, хайде, хайде, хайде — повтори на себе си. Но то беше една празна, безсмислена заповед. Това че ги видя заедно, това че те всъщност бяха любовници, омаловажаваше днешното разкритие, че Тара не беше жестоко пренебрегнала раняването му. Какво значение имаше това, щом спеше с Нолан? Щом в живота й беше той, а не Ивън.

Изведнъж, разлюлян от себененавист и омраза, той се остави да го обземе едно стоманено спокойствие. Подобно на повечето ченгета, които не бяха на смяна, той държеше оръжието си подръка за спешни случаи. Неговият 40-милиметров полуавтоматичен пистолет бе заключен в жабката и сега той го извади. Провери патронника и предпазителя, пое въздух и отвори вратата на колата, напъхвайки оръжието в колана под хавайската си риза.

Стъпи на улицата.

Ивън седеше пред един от компютрите на полицейското управление. С неговата работа по ОПБН не му беше нужно да влиза в базата данни на отдела за превозните средства и сега за първи път имаше повод да използва този софтуер. Засега не вървеше толкова бързо, колкото би му се искало. В един идеален свят той щеше да влезе и да излезе преди някой да го е видял, което разбира се бе за предпочитане.

Но неговият свят отдавна не беше идеален.

И разбира се, неочаквано, в 9:30 неделя вечерта, когато целият участък трябваше да е пуст, някой извика името му от прага. Той изправи гърба си, натисна бутона ESC и толкова бързо завъртя главата си, че чу вратът му да изпуква. Видя лейтенант Спиноза от „Тотемите“, който вече се беше запътил към него. Разтегна устни в дружеска усмивка и каза:

— Хей, Фред, какво става?

— Хората постоянно се убиват един друг. Затова ние, бедните слуги на обществото, трябва да се трепем до късна доба и след това пак. — Той стисна рамото на Ивън. — Хей, а ти как се чувстваш? Не ми хареса това замайване, което те връхлетя изневиделица онази вечер.

— Не, добре съм. Не знам какво беше. Мозъкът ми пак ме пробва.

— Е, каквото и да е, изглеждаше все едно те е премазал влак и това е най-меко казано. — Той дръпна един стол към Ивън и го яхна обърнат наобратно. — Надявам се знаеш, че когато не ти е добре, можеш да излезеш в болнични. Всички знаят какво си преживял. Не е нужно да се напрягаш. Никой няма да те разжалва, ако трябва малко време да не работиш. Освен това, най-важното, да не забравяме какво ни очаква. Ти трябва да се готвиш за играта другия вторник, вместо да си хабиш енергията да убеждаваш хлапетата да не се друсат.

— Добре съм, Фред. Наистина. Не ми трябва отпуск.