Джон Лескроарт - Предателство

Но какво си мисли? Тази жена не се бе поинтересувала дори от това, че едва не загина в Ирак. Коя добродетел я бе накарала да го отпише завинаги, след като той само изпълняваше дълга си? Кой не му писа нито веднъж, дори не изпрати бележка по електронната поща от минутата, в която замина?

Виж я сега — безгрижна както винаги. Изведнъж му се стори невъзможно човекът, когото бе познавал и обичал две години, да се е променил толкова много. Тя винаги бе имала своя гледна точка за нещата, но една от най-ценните й черти, това, заради което майка му винаги я бе обичала, беше нейната присъща доброта. Тара винаги е била добър човек. Какво се е случило, че се бе променила толкова много?

Е, той смяташе да го открие.

Сложи двайсет доларова банкнота на бара и отново изпразни чашата си като умиращ от жажда човек. Когато се изправи, замайването, което бе измислил заради приятелите си, се върна и наистина го блъсна в главата. Постоя подпрян на бара няколко секунди, опитвайки се да дойде на себе си, изненадан от това колко е пиян — беше пил само четири-пет бири по време на игрите, а след това пет скоча в бара. Или всичките бяха двойни? Направи крачка-две, но трябваше да се хване за облегалката на един стол до близката маса, за да не падне.

Така няма да стане.

Нямаше да се приближи до Тара като залитащ и говорещ провлачено пияница. Не искаше да я улесни да го отпрати като обикновен досадник. Щеше да избере друг момент, когато беше трезвен. Погледна за последно към нея и приятелките й, концентрира се върху следващите крачки и стигна до предния вход благополучно, след това слезе по стъпалата и стигна до своята Хонда в тъмното дъно на паркинга.

Настани се отпред, заключи вратите на колата и затегна колана. Свали облегалката почти хоризонтално, легна назад и затвори очи.

Ивън чу изстрелите на автоматите, навсякъде от асфалта около него отскачаха куршуми. Викаше на Маршон и Алън:

— Залегни! Залегни! Прикрий се!

Огънят не преставаше, непрекъснато стакато от удари се сипеше върху колата. Обърна се да погледне назад и видя втората кола, която сега представляваше изкривена купчина желязо, а телата на още двама от неговите лежаха и кървяха на улицата, където бяха изхвърлени от силата на взрива. После изведнъж осъзна, че беше тъмно и лъчът от фаровете на Нолан бе насочен срещу него, заслепявайки го, докато той се опитваше да изкомандва джипа да потегли от позицията си горе на покрива. Вдигна ръце пред лицето си и изкрещя на шофьора:

— Угаси тази светлина! Веднага!

Нови куршуми се посипаха по колата, но колкото повече приглушените звуци си пробиваха път в съзнанието му, толкова повече заприличваха на тропане, на чукане. Когато отвори очи, светлината още бе в лицето му, но този път разбра откъде идваше тя — фенерче от външната страна на колата. Все още разтреперан от страх и от непосредствеността на съня, на него му трябваха още две-три секунди, за да почука по страничния прозорец и да вдигне ръка срещу лъча. Виждаше достатъчно добре на светлината на уличната лампа и успя да различи две униформи.

Ченгета. Негови хора.

Свали наполовина стъклото.

— Хей, момчета, какво има? — Хвърли поглед върху циферблата на часовника си. Беше 03:35.

Офицерът с фенерчето отстъпи назад една-две крачки.

— Можете ли да ни покажете шофьорската си книжка и талона на колата, господине?

— Да, разбира се… Аз, ъ-ъ-… — той се пресегна към дръжката на вратата и я дръпна да отвори.

Но стоящият по-близо офицер я удари да се затвори пак и каза през полуотворения прозорец:

— Моля, не слизайте от превозното средство. Книжката и талона, моля. Къде сте ходили?

Ивън спря да рови из портфейла си за миг и се облегна назад, опитвайки се да си спомни.

— Тринити Лейнс — изрече най-накрая. Типичната за предградията улица, която виждаше през прозореца, го объркваше. — Играх боулинг.

— И пи.

— Изглежда, да.

— Което пак ни връща на въпроса как си стигнал дотук? — но отваряйки портфейла на Ивън, той не можеше да не забележи значката. — Мили боже — каза отвратено и я показа на партньора си, докато му подаваше документите? След това отново се обърна към колата и попита: — Знаеш ли, че си дошъл тук от Тринити Лейнс? Някой сигурно те е докарал.

Ивън го погледна.

— Защото едва ли би шофирал в подобно състояние, нали?

Но след това се намеси другото ченге:

— Ти си Ивън Шолер?

На този въпрос можеше да отговори.

— Да.

Вторият каза на партньора си: