Джон Лескроарт - Предателство

— Всякакъв стрес. Стрес, от който няма полза, ако искаш да вършиш работата на ченге. Искам да ти кажа, че имаме програми и хора, които можем да ти препоръчаме, ако смяташ, че имаш нужда.

— Никой не иска да тръгва по този път.

— По кой път?

— ПТСР. Лепнат ли ти го веднъж, изгубен си. Армията каза, че съм добре, физически и умствено съм детето чудо. Сега ако някой от нашите психолози каже, че имам ПТСР — свършено е с мен.

— Не е съвсем така.

Ивън поклати глава.

— Достатъчно близко е. Пост Травматично Стресово Разстройство. Разстройство, лейтенант. Това е психическо заболяване. Няма да се хвана на това, точка. Не искам да се занимавам с това. Добре съм, сър. Може би просто трябва да мине още време — и Ивън отново въздъхна продължително.

— Ето! — каза Лохланд. — Тъкмо за това говорех.

— Какво?

— Не усещаш ли, че го правиш? Въздишаш като ковашки мях, Ивън. Всеки път, когато си отвориш устата, сякаш вдигаш някакво бреме и го хвърляш настрани, преди да можеш да кажеш каквото и да е.

След малко Ивън наведе глава. Почти прошепна:

— Така се чувствам — повдигна очи и погледна през бюрото: — И как точно съм се провинил? В работата, имам предвид.

Въпреки указанията на военните, които предполагаха гаранции, че полицаи, взети на активна служба от резервите на Националната Гвардия, щяха да се върнат на работата си в цивилния живот без понижение или загуба на прослужено време, при завръщането си в Редууд Сити Ивън бе назначен като обхождащ патрул за училищата към Образователната Програма за Борба с Наркотиците (ОПБН). В тази си роля той посещаваше класните стаи на ученици от четвърти, пети и шести клас в целия град, разпространявайки доктрината за чист и трезвен живот. Макар технически това да не бе понижение и да получаваше толкова, колкото и преди, то все пак не бе работа, която бе нормално да изпълнява полицай с три пълни години стаж в институцията. Но се оказа единственото свободно място, с което разполагаха по време на уволнението му, и той го бе приел.

Сега Лохланд се пресегна и взе малка купчина хартия от най-горната поставка. Свали кламера от горния край и запрелиства бързо — имаше може би десетина листа. След това ги остави на бюрото.

— Не смятам, че трябва да ги разглеждаме един по един, Ив. Всичките си приличат.

Ивън седеше сковано, с гръб здраво притиснат към облегалката на стола. Едва ли имаше съмнение за какво се отнасят оплакванията.

— Просто не мога да понасям да гледам тези хлапета, които имат всичко — наистина всичко, лейтенант — МР3 плейъри, обувки за двеста долара, маркови дрехи — не мога да понеса, че са толкова разглезени. Че не приемат нищо сериозно. Искам да кажа, че цялата ОПБН е шега за тях. И като си помисля за децата, които видях там, в Ирак, без нищо, без обувки, без храна, просеха да им дадем от нашите пакети с храна… — той поклати глава, гневът му бе стихнал от само себе си.

Лохланд се наведе напред, подпря лакти на бюрото и сложи длани от двете страни на устата си.

— Не си там, за да им крещиш, Ивън. Не можеш да си позволиш да избухваш.

— Те не ме слушат, лейтенант! Не чуват и една дума от това, което им говоря. Всичко в целия свят работи за тях и на тях въобще не им пука!

— Все пак… — Лохланд бутна хартиения куп пред себе си. — Работата е там, че учебната година така или иначе свършва. Навсякъде, където те насочат след това, мога искрено да ти обещая още по-дразнещи неща, отколкото могат да ти предложат тези хлапета и при най-голямото си старание. Сериозни неща. Не можеш да излизаш на улицата полунаежен и готов да избухнеш. Това просто не може да е част от работата — той се дръпна назад в стола и снижи глас: — Виж, Ивън. Всички много се гордеем с теб, с това, което си направил и въобще с факта, че се върна. Ти си нашето момче-реклама. Но трябва да се контролираш. Не можеш да позволиш това да продължава.

— Да, сър, знам. Съжалявам.

— Да съжаляваш, е добро начало, но аз си мисля, че може да започнеш да работиш по въпроса с контролирането на гнева, може би да посещаваш някакви занимания, може би да водиш разговори с някого, някой професионалист. Страхувам се, че ако получа още такива оплаквания, това вече няма да е молба. А следващият път тук с нас ще бъде някой от Вътрешен контрол. Разбираш ли?

— Да, сър.

— Мислиш ли, че можеш да го направиш?

— Да, сър.

— И аз мисля, че можеш, Ивън. Намери някой да ти помогне. И се наспи хубаво.

— Да, сър. Благодаря, сър. Ще се постарая.