Джон Лескроарт - Предателство

Нолан, който не забелязваше нарастващото у Ивън разбиране, продължи:

— Както и да е, този път съм у дома за Коледа и се занимавам с развиване на бизнеса на Джак Олстронг. Нямаш представа колко много военни като мен искат да се включат в частния сектор. Пазарът на доставки е стигнал до небето, а ние обираме каймака.

Кръвта на Ивън туптеше в мозъка. Бодливи светлинки заиграха в периферията на зрението му. Болката го накара да затвори очи и да ги покрие с ръце.

— Но знаеш ли — продължи Нолан с внезапна фамилиарна поверителност: — Това, за което наистина дойдох, е да поговорим за Тара.

Ивън отвори очи. Пулсирането в главата му се сви до малка, туптяща, мълчалива топка на внимание. Свали бавно ръце, за да избегне привличането на внимание върху вътрешната бурна реакция, той се насили да наложи върху мускулите на лицето си изражение на любопитство.

— Тара? Какво за нея? Тя добре ли е?

— Добре е. Всъщност, страхотно. — Нолан се изкашля. — Работата е, обаче, най-важната причина да дойда да те видя лично — мислех, че ти го дължа…

— Какво?

— Да ти кажа лично, че Тара и аз, ние сме, може да се каже, заедно. Излизаме. Мислех, че е редно да знаеш.

Ивън усети как ръцете му се стегнаха в юмруци под чаршафите, но не успя веднага да намери подходящите думи за отговор. Накрая каза:

— Добре, Сега знам.

— Не те обвинявам, че се сърдиш — каза Нолан.

Ноздрите на Ивън се издуха и дъхът му излизаше накъсан. Но той отговори:

— Не се сърдя. Не ме засяга. Ние бяхме скъсали.

— Да, но аз се срещнах с нея, за да изпълня твоя поръчка. Това малко понамирисва. Това, че си ранен, прави нещата още по-лоши.

— И какво? Искаш нещо като прошка? Сбъркал си адреса, приятел.

— Не мисля. И не страдам от виновна съвест. Просто исках да знаеш как се случи, за да си наясно, че не бях аз. Не започнах аз.

— Не ме интересува какво е станало.

— Не. Трябва да знаеш. Беше, когато отидох да й кажа, че си ранен.

— Направил си това? Защо?

— Мислех, че го дължа и на двама ви. — Нолан вдигна дясната си ръка. — Кълна се в бог, отидох при нея като твой боен другар. Разказах й цялата история, как говори за нея през нощта преди нападението, че знаеш как е скъсала последното ти писмо, но все пак искаше да се опиташ да поправиш нещата помежду ви.

Зад голата истина за връзката на Тара и Рон пред Ивън изскочи още един факт и той поиска да се увери дали е така:

— Казваш, че е знаела за раняването ми преди да пристигна в „Уолтър Рийд“?

Нолан кимна.

— Поне в рамките на седмица. Думите й бяха, че знаела, че така ще се случи, още когато си решил да заминеш. Всъщност, когато ти си тръгнал, за нея всичко приключило. Заради това не ти е писала. Затова не се е опитвала да ти се обади тук. Край, човече. Когато разбра, че ще идвам дотук да те видя и да ти обясня нещата от моя гледна точка…

— Няма нищо за обясняване. Кой не би я пожелал? Мислиш ли, че те обвинявам? Познавах те само от няколко седмици в Ирак. Не ми дължеше нещо, Рон. Е, добре, имаш я. Късмет. Наистина. Сега изчезвай оттук, става ли? Върви си.

— Ще си вървя — отговори Нолан. — Но има още нещо. Попитах я дали иска да ти предам нещо. Трябва да чуеш това. Знаеш ли какво каза?

— Нямам представа.

— Ето ти цитат: „Съжалявам, че е бил ранен и се надявам наистина да е добре. Но аз наистина нямам какво да му кажа. Сам си надроби попарата, сега да я сърба.“

На Тара й бяха необходими три дни, за да събере смелост да се обади на Ивън. Все още не беше сигурна какво трябва да му каже, но веднъж решила да му се обади, взе лист и си записа няколко идеи, за да засегне всички въпроси — че не е знаела за раняването му, че й липсва. Най-вече — това го записа пет пъти — щеше да му каже, че съжалява. Щеше да му каже, че когато е научила какво му се е случило, решила отново да се свърже с него. Въпреки лошото си държание, въпреки че не беше отговаряла на писмата му, тя се надяваше той да й прости. Беше сбъркала и съжаляваше, съжаляваше, съжаляваше. Сега искаше да знае какво мисли той за нея, преди да продължи нататък. Въпреки различията в мисленето им, те имаха нещо рядко и специално. Той го знаеше. Сигурна беше, че и двамата се бяха променили след като замина и може би нищо нямаше да се получи, но поне можеха да започнат да си говорят и да видят дали това ще доведе до нещо.

Седнала в големия стол в дневната, тя слушаше сигнала от другия край на линията, на три хиляди километра от нея. Устата й пресъхна, сърцето биеше лудо. Усети, че е спряла да диша и въздъхна шумно, напомняйки си, че трябва да вдиша пак.