Джон Лескроарт - Предателство

— Ало.

— Ало. Ивън, ти ли си?

— Не, на телефона е Стивън Рей. Искате да говорите с Ивън Шолер? Аз съм неговият терапевт.

— Да, моля, ако е там.

— Един момент. Мога ли да му кажа кой го търси?

— Тара Уитли.

Стивън повтори името й малко настрани от слушалката и след това чу гласа на Ивън, неестествено рязък и непреклонен.

— Тара Уитли? Не желая да чувам никаква Тара Уитли. Нямам какво да й кажа.

Стивън сигурно бе покрил слушалката с длан, защото следващите думи дойдоха приглушени, но въпреки това, не можеше да сбърка какво каза Ивън. Беше достатъчно силно, за да го чуят и в Пентагона:

— Не ме ли чу? Казах, че няма да разговарям с Тара Уитли. Разбра ли? Не говоря с нея! Кажи й да излезе от живота ми и да не се връща! Напълно съм искрен.

След това се чу нещо като тежък предмет, хвърлен в стената или изпуснат на пода. И Ивън, който псуваше, побеснял от ярост.

Или просто загубил разума си заради всичко, което му се беше случило.

В Редууд Сити Тара остана втренчена в слушалката, която държеше с трепереща ръка. След което бавно, сякаш бесът, който бе чула можеше да излезе от нея и да я нарани още по-силно, я остави на телефона.

Пет месеца по-късно Ивън Шолер седеше на един твърд стол пред стая в главното полицейско управление на Редууд Сити, където го бяха повикали, и чакаше. Малката, заградена със стъкло и метална мрежа клетка беше офисът на неговия началник, лейтенант Джеймс Лохланд. Смяната на Ивън бе свършила преди двайсет минути, в 5:00 часа. На шкафчето на долния етаж бе залепена бележката, с която го викаха. Сега, докато чакаше, виждаше Лохланд зад бюрото си да прехвърля документи от купчината по средата в една от поставките в далечния десен ъгъл. Когато повърхността на бюрото беше почистена, лейтенантът въздъхна дълбоко, погледна през стъклото и погледът му срещна този на Ивън. В свойствения си сериозен стил, той сви показалеца си насреща му, с което му даде знак да влезе.

Лохланд беше на малко повече от четирийсет и смятан за добър човек от неговите подчинени, които, като Ивън, бяха млади патрулиращи полицаи. Белезите от сериозен случай на юношеско акне смекчаваха иначе симпатичното му лице и го правеха да изглежда достъпен. Носеше кестенявата си коса малко дълга за полицай и отглеждаше мустак, на който едно подстригване нямаше да се отрази зле. Сега той каза на Ивън да затвори вратата и да седне на едно от двете места срещу бюрото му. Ръцете му бяха хлабаво сключени пред него върху бледозелен бележник, докато чакаше посетителят му да седне.

— Какво има, сър? Искали сте да ме видите.

— Да, затова изпратих бележката. Помислих си, че не е лошо да поговорим малко неофициално и да сложим край на някои тенденции още в зародиш, преди да са те вкарали в беля. Но преди да си поговорим по-подробно, исках да те питам как вървят нещата като цяло. В живота ти, имам предвид.

— Доста добре, сър, поне според мен. Но ако има някакви оплаквания…

Лохланд вдигна ръка да го спре.

— Ако има такива, ще стигнем и до тях. Но още не сме стигнали дотам. Междувременно, всъщност те попитах какво мислиш, как се чувстваш като се върна тук на работа?

— Доста добре. Чувствам се добре. Радвам се, че се върнах.

Лохланд кимна и си наложи израз на търпеливост.

— Спиш ли?

Ивън бързо въздъхна и изпрати напосоки една усмивка.

— Повечето нощи. Винаги, когато мога.

— Имаш ли нужда от помощ за това?

— За кое?

— Да заспиш.

— Понякога пийвам едно-две, сър. Когато не мога да си изключа мозъка.

— За какво си мислиш?

Ивън сви рамене.

— Ирак?

Той въздъхна продължително и пак сви рамене.

— Изглежда не мога да се откъсна от него. Момчетата, които изгубих. Приятелката си. Цялата война.

— Разговаряш ли с някого?

— Имате предвид психоаналитик?

— С някой въобще.

— Говорех с някаква жена в Центъра за ветерани в Пало Алто, докато пристигна уволнителното писмо.

— И това беше точно преди да се върнеш тук?

— Деветнайсети април. Не че цял живот ще устройвам празненство на тази дата. Да, две седмици преди да дойда тук.

— И оттогава насам не разговаряш с никого? Не те ли пренасочиха някъде, след като приключи при тях?

В отговор се чу сумтене.

— Ъх, не. Доколкото усещам, вие смятате, че още имам проблеми.

— Просто питам, това е. Питам дали не започна работа твърде рано. Може би си подложен на прекалено много стрес.

— Имате предвид посттравматичен стрес?

Лохланд вдигна рамене.