Джон Лескроарт - Предателство

— Добре, провери. Ела тук. Следващият път, когато забравиш къде си, погледни там навън — логото на „Уолтър Рийд“ е там върху…

— Какво е „лого“? — Ивън беше отметнал завивките си и седеше на ръба на леглото. — Нали ти казах — започна да обяснява той, — някои думи…

Нолан протегна ръка, очевидно да спре говоренето му.

— Хей, една картинка струва колкото хиляда думи. Ела тук.

Нолан го прихвана през кръста, дръпна го леко от леглото, за да го изправи, след това се дръпна настрани от прозореца, за да може Ивън да погледне навън.

Три крачки и после…

Нолан постави ръка по средата на гърба му. Лек натиск, да го придвижи напред.

Две стъпки.

— Защо този прозорец е отворен? — избоботи от прага Стивън Рей. — Ще измръзнеш и ще изстудиш стаята.

— След това посочи Нолан. — Кой по дяволите е този?

Нолан мигновено се опомни. Върна усмивката на лицето си и се завъртя.

— Рон Нолан. Бях с Ивън в Ирак.

— Беше с мен в Ирак — повтори Ивън.

— Радвам се да го чуя, но нека затворим този прозорец, какво ще кажете? И, Ивън, не трябва да се разхождаш много-много без приспособлението за прохождане. — Той снижи тона и заговори и на двамата. — Падането няма да е най-доброто нещо точно сега.

— Не, разбирам. Аз съм виновен — каза Нолан. — Съжалявам.

Вратата към коридора бе все още отворена и сега влезе друг пациент със своя терапевт. Двамата започнаха да го настаняват в леглото.

Моментът беше преминал.

План Б нямаше да е наполовина толкова удовлетворяващ, окончателен или ефективен. Всъщност, можеше и да не свърши никаква работа, но поне щеше да даде на Нолан време. И щеше да държи Тара и Ивън разделени. Но трябваше да прокара пътя за него — освен това, беше единствената възможност при свидетелите в другия край на стаята. И при положение, че Нолан бе съобщил истинското си име.

— Тази сестра изглежда малко се ядоса — каза той, когато Стивън ги остави.

— Не е сестра. Той е… — думата „терапевт“ внезапно изчезна. Ивън претърси ъглите на тавана за миг и не успя да я открие там. Затова прегрупира думите и каза: — Той е… помощник. Тук е за да ми помага. Понякога се разстройвам. Това е от ТМТ.

— ТМТ?

— Тежка мозъчна травма. Това имам. Или имах. Казват, че се подобрявам. Не съм сигурен дали им вярвам. — Ивън вдигна крайчето на чаршафа, който го покриваше и избърса потта от челото си. Леглото му все още беше студено, но нещо в присъствието на този Нолан го сгорещяваше, караше го да се поти. — Какво правиш тук наистина, Рон?

— Казах ти. Имах малко работа в града и реших да намина да видя как те лекуват.

— Добре ме лекуват. — Снегът през прозореца навън за миг улови вниманието му, след това той отново се върна на Нолан. — И не идваш тук от Багдад?

— Не. Напуснах седмица след теб.

— Заради какво? Ранен ли беше?

Тик подръпна бузата на Нолан.

— Не. Аз и Онофрио те вдигнахме и избягахме. Голям късмет извадихме.

— Вие сте ме измъкнали?

— Да.

— Нищо не си спомням.

— Да, предполагам, че не помниш. Не очаквах да оживееш. Никой не очакваше.

— Трябва да ти благодаря.

Нолан сви рамене.

— Просто дълг, братле, не можехме да те оставим там.

— А другите момчета? Какво стана с тях?

Нолан въздъхна.

— Всички загинаха, Ивън.

— Не, това го знам. Но какво стана с тях? С телата им? Щом не сме ги взели? Никой не иска да ми каже нищо.

— Не ти трябва да знаеш, приятел. Наистина. — Той направи пауза. — И това трябва да ти говори достатъчно.

Стиснал челюст, Ивън погледна отново снега, след което пак се извърна към Нолан.

— А защо си тръгна? Щом не си бил ранен…

— Политика. Щяха да ме предложат, сигурно на ВКУ, може и на местните. И в двата случая губех. Затова от известно време не съм там, временно. Докато нещата поизветреят или всичката останала ежедневна гадост там не покрие случая.

— Какво точно искаш да кажеш? В какво те обвиняват?

— Някои лъжесвидетели там, в Масба, твърдят, че съм стрелял прекалено рано. Че колата, която ударихме, вече била спряла. Което са пълни глупости, защото тя продължи да приближава и се блъсна в нас много след като бях изстрелял цял откос в предното стъкло. Но те искаха да ми лепнат всичко. Не виждах никакъв смисъл да оставам там.

Мъгливият спомен дълбоко във вътрешностите на Ивън започна да се съчетава с думите на Нолан; забравените мигове преди атаката се връщаха с болезнена настойчивост. Не бяха лъжесвидетели в Ирак — бяха хора, които са видели всичко и казваха истината. А истината беше, че този луд, гърмящ кучи син бе отговорен за всичко, случило се в Масба, за всичките жертви от групата на Ивън, за всичките му собствени страдания.