Джон Лескроарт - Предателство

Разбира се, можеше да елиминира всички. Съпътстващите жертви бяха неизбежна част от уравнението при всеки военен удар. Но това не беше Ирак, където можеше да изчезне без следа. Тук потенциален свидетел щеше да го информира за местонахождението на Ивън. Може да изпратят с него да го придружава някой от персонала или сестра, ако влезе при посещение на болен.

Освен това, и може би най-важното, Нолан трябваше да отчете факта, че лейтенант Ивън Шолер не беше някой незначителен, дрипав собственик на сергия в Багдад. Ако той станеше жертва на убийство тук, в „Уолтър Рийд“, всяка страна от живота на Ивън Шолер щеше да бъде гледана под лупа, включително инцидента в Масба, чието разследване досега бе успявал да избегне. Властите щяха да намерят причина да разговарят с Тара и това в крайна сметка неизбежно щеше да доведе до него.

Изводът: мисията е невъзможна.

Да Върви по дяволите, каза си Нолан, копелето е мъртво.

— Извинете — млада жена в изгладена военна униформа се усмихваше насреща му. — Изглежда сте се изгубили. Мога ли да ви помогна и да ви насоча някъде?

Лицето на Нолан се отпусна в облекчена усмивка.

— Страхувам се, че ми е малко трудно да открия един приятел, ваш пациент.

— Не сте първият, на който се случва — отговори тя. — Там на рецепцията имам справочник, който е приблизително актуален, може да ме последвате, ако нямате нищо против.

Той тръгна с нея.

— Защо само приблизително актуален?

Тя кимна със съжаление.

— Напоследък сме така претоварени, понякога на компютъра му трябва време, за да навакса.

— Проклетият компютър — каза Нолан.

— Знам. Но полагаме усилия. Добрата новина е, че ако не го открием там, където казва компютърът, поне на онова място вероятно ще знаят къде е отишъл.

— Това наистина ще е добра новина.

— Саркастичен сте и не ви обвинявам. Но повярвайте ми, добрите новини тук наистина са рядкост. Приемайте ги винаги, когато дойдат. — Вече бяха на рецепцията. — Сега за вашия приятел. Как се казва?

— Смит — каза Нолан. Първи инициал „Дж“. Викахме му Джей, но може да е бил Джон или Джим. Знам, — добави той, като погледна извиняващо се — момчешка работа.

Ивън Шолер гледаше втренчено падащия сняг.

Или е бил заспал, или не си спомняше кога е станало, но някой бе закачил коледна украса на стената. Имаше елха и от онези животни, които летят и теглят шейната на Дядо Коледа — не си спомняше как се казваха, но бе сигурен, че някой ден ще се сети за името им. След това беше Снежко, снежният човек — помнеше Снежко и дори песничката за него, която пееше онзи мъж с големия нос. Също така окачваха на вратата едно от онези кръгли неща, направени от вечнозелени клонки и украшения.

Това направо го влудяваше. Знаеше какви са предметите. Само че често не можеше да си спомни как се наричат.

Онова, което определяше като истински спомен беше фактът, че вече се намира в третата си стая, откакто бе дошъл в „Уолтър Рийд“. Първата му спирка за около десет дни бе интензивното отделение, където бе в безсъзнание през по-голямата част от времето и за което не си спомняше почти нищо, освен това, че докато бе там не искаше да повярва, че вече не е в Багдад. Не изглеждаше възможно, както клечеше до своя джип в Масба, изведнъж да попадне тук в интензивното отделение.

Разбира се, не се беше случило точно така. Неговият езиков и говорен терапевт Стивън Рей бе превърнал физическото и психическото му пътуване в някакъв вид игра на познаване, която той бе заучил като част от своята терапия. Първата му спирка след Масба беше военнополевата болница в Балад, където бяха извадили парчето от главата му. Операцията, отворила място за мозъка му да се издуе, се наричаше краниотомия — запомнянето на тази дума бе един от най-големите успехи на Ивън по време на терапията. Когато я научи правилно и я повтори на Стивън на другия ден, Стивън беше вдигнал юмрук във въздуха и предсказа, че ще се оправи.

Следващото, което направили лекарите, още там, в Балад, било страшно умно. Взели парчето кост от черепа му, което били изрязали, и го поставили в нещо като джобче, което изрязали в корема му. Все още го усещаше там, малко по-голямо от един сребърен долар — щяха да го върнат отново на главата, където му беше мястото, може би другия месец, когато мозъкът му бе достатъчно зараснал.

Ивън може и да се възстановяваше по-бързо от повечето ранени, но за него това ставаше агонизиращо бавно. Тази сутрин се беше опитал да прегледа картите с изображения, които вече бяха шестстотин и стояха в кутия за обувки до леглото му, но след около двеста главата му сякаш щеше да експлодира, затова той затвори очи за минута.