Джон Лескроарт - Предателство

— Не! — думата изскочи мигновено. След това, позамислено, тя каза: — Не знам каква полза би имало. Просто не очаквах нищо подобно. Това е всичко. Може би трябваше, знаеш ли, но просто… когато е някой, когото си обичал… — Тя уморено въздъхна. — Не знам какво да правя. Искам да е добре, но Ейлийн ме попита дали искам отново да вляза в контакт с него и аз не можах да кажа, че искам. Макар че понякога си мисля…

— Какво?

— Не, не искам да прозвучи лошо. За нас, имам предвид.

— Мога да го понеса.

— Знам, Рон. Ти можеш да понесеш всичко. Но понякога не е необходимо човек да казва всичко. Просто трябва да се справяш с нещата.

Той отпи.

— Понякога си мислиш, че би отишла да го видиш, да говориш с него, само че не можеш заради нас. Така ли е? Защото ако е така, няма да ти преча. Наистина няма, Тара. — Той се наведе напред. — Но искам да те питам нещо: мислеше ли за него много преди да попаднеш на майка му и да научиш, че е ранен?

— Не много, не. Понякога.

— Значи може би — само ми хрумна — може би това е чувство за вина? Може би на някакво ниво ти е било нужно неговото позволение?

— Да направя какво?

— Да продължиш. Да имаш собствен живот.

Тя седна на ръба на големия стол, захапала устна, хванала забравената чаша с вино в двете си ръце между коленете. След малко бавно поклати глава.

— Не — каза тя. — Не е така.

— Добре — отговори Нолан. — И друг път съм грешил. Два пъти, мисля. — Изпрати бърза усмивка, за да стопи напрежението. Не се получи. — Каква е твоята теория?

— Не е толкова теория, колкото промяна на фактите, с които живеех. Смятах, че спря да ми пише, защото е спрял… да ме обича.

— Може да е спрял да ти пише, защото ти не му отговаряше.

— Добре, отчасти и това. Но не беше типично за него, не мисля. Той е упорит човек. Искам да кажа, написа ми десет писма и аз не отговорих на нито едно, но защо пък да спре точно на десетото? Мисля, че щеше да продължава, докато не му кажех да спре. Само че е бил ранен и не е могъл.

— Значи все още е изпитвал чувства към теб?

— Може би.

— И това би променило нещата?

Тя изпусна задържания в гърдите й въздух.

— Бях започнала да се чувствам удобно с мисълта, че всичко е свършило, това е. Свършило и за двете страни. Мислех си и че той е свикнал. Така ми бе по-лесно.

— Да бъдеш с мен, нали?

Тя кимна.

— Което е истинската причина да не му отговоря. Знаеш го.

— Знам — той се облегна назад, въздъхна дълбоко и пи. — Съжаляваш ли? За нас.

Тара завъртя глава.

— Не знам, Рон. Ти си свестен тип и двамата сме си прекарвали страхотно…

— Но?

Тя вдигна очи и го погледна. Красивото й лице бе изопнато от нерешителност и разкаяние.

— Мисля, че ще ми трябва малко време, за да си изясня всичко. — Очите й се разшириха. — Боже, дори не знам откъде дойдоха тези думи. Не искам да кажа, че искам да спрем да се виждаме. Не знам какво говоря.

Нолан побутна с показалец ледчето в чашата си. Облягайки се назад, сега с глезен върху коляното на другия крак, той остави мълчанието да увисне за известно време.

— Приемам — каза най-сетне. — Давам ти толкова време, колкото искаш, направи всичко, което мислиш, че е нужно. Лошото е, че може вече да не съм тук, ако вземането на решение продължи твърде дълго. Просто такава е реалността. Не искам да те изгубя, но и не искам само половината от теб. Така, сега моята позиция ти е ясна.

— Твоята позиция винаги е ясна. Това е едно от най-невероятните ти качества.

Той я премери с поглед.

— Ще му се обадиш ли?

— Не знам. Не би трябвало, поне не веднага. Думите на майка му звучаха сякаш той все още не е съвсем наред. Не искам да го чуя или видя и веднага да започна да изпитвам съжаление към него. Няма да е разумно.

— Не, няма. Лесно е да сбъркаш съжалението с любов. Носи лош късмет.

— Но все пак трябва да помисля къде точно да го поставя. Заради собствения ми душевен мир. И да бъда честна с нас.

— Разбрах — каза Нолан. — Наистина — Той пресуши чашата си и се изправи. — Но, пак ти казвам, Тара, не се бави много. Искам за теб онова, което те прави щастлива, но бих излъгал, ако кажа че не се надявам това да съм аз.

— Може да си ти, Рон. Вероятно си, но просто сега съм много объркана. Моля те, не ме мрази.

— Не мога да те мразя, Тара. Когато се оправиш с това, може би ще започнем наново.

— Така ще е добре.

— Надявам се. — Той й предложи студена усмивка. — Добре, слушай. Имаш всичките ми номера. Ще чакам да ми се обадиш.

Кимайки, той внимателно остави празната чаша на масичката, отиде до предната врата, отвори я и потъна в нощта.