Джон Лескроарт - Предателство

На Тара все още й се виеше свят от това разкритие.

— Не мога да повярвам, че са щели да откажат да го лекуват. Как може да не е подходящ за лечение, щом е бил ранен в зона на военни действия?

— Това е една от големите загадки, мила, но не ме карай да започна да разказвам как се отнасят с някои от бедните ранени момчета в „Уолтър Рийд“. Направо са зверове. Но — сега направо ще паднеш — даже и след като решиха, че Ивън е подходящ да ползва услугата, армията постави като условие за лечението му Ивън да не се оплаква от отношението в „Уолтър Рийд“ пред медиите или някъде другаде. — Тя сложи ръка върху тази на Тара и лекичко се усмихна. — Така че ни остава да сме благодарни, че най-сетне му помагат и ние сме благодарни.

— Ти си много по-добър човек, отколкото бих била аз, Ейлийн.

— Не знам. Не съм научена да бъда друга. Разбира се, че е объркващо и ужасно, но поне Ивън се възстановява. Не знам дали някой ще има полза, ако почнем да недоволстваме в този момент.

Затваряйки очи, Тара въздъхна с чувство на безсилие. Не вярваше в правотата на Ейлийн — смяташе, че недоволството всъщност може да помогне нещата да се подобрят. Но изведнъж цялата страна се бе превърнала в място, където всички се страхуваха да протестират за каквото и да било — това би означавало, че не са патриоти. Означаваше, че подкрепят терористите. И всичкото това мислене според нея беше просто глупаво.

Но тя нямаше намерение да влиза в пореден спор за тази продължителна и пагубна война — нито с Ейлийн, нито с Рон Нолан или с който и да било друг. Поне изглеждаше, че колкото и лошо да е било, най-лошата медицинска част от изпитанието на Ивън е преминала.

— И от колко време вече е там? — попита тя.

— Около три месеца. Надяваме се след още два да си дойде у дома, но се страхуваме да не го преместим прекалено рано. Там поне получава професионални грижи и не искаме да насилваме нещата. Когато се върне, искаме да си е точно какъвто е бил, нали знаеш. — Кротките очи на Ейлийн се спряха на някога очакваната снаха. — Ами ти, Тара? Как си?

— Горе-долу добре.

— Горе-долу? Не е най-ентусиазираният отговор, който някога съм чувала.

— Предполагам, не е. Аз съм… малко объркана. По някакъв начин вече не се чувствам цяла. Все едно чакам нещо, но не съм сигурна какво е или дали ще го позная, когато най-сетне се появи. Откриваш ли смисъл в думите ми?

— Повече, отколкото предполагаш. Имаш ли си някого?

— Донякъде. Преживявам някакъв конфликт и за него. Всъщност… — тя спря.

Ейлийн наклони глава на една страна в типичния за нея жест.

— Да?

Тара въздъхна. Толкова близо физически до Ейлийн тя почти можеше да почувства излъчването на сина й във въздуха наоколо. И то все още я докосваше, това чувство за дълбоко вкоренена връзка помежду им, която не бе постигнала с никой друг. Със сигурност не и с Рон Нолан.

Но тогава защо пред очите й беше Рон? Дали просто защото тя се беше отказала от Ивън след като очевидно той спря да се интересува от нея? Или просто защото с Рон нещата бяха по-лесни? Не беше задължително любовта да е всеобхващаща и съкрушителна, нали? Истинската, дълбока, трайна любов беше мит, приказка. Тя бе открила това по един доста труден начин. Сега продължаваше с една зряла, основана на реалността връзка, която никога не би я наранила така, както я нарани любовта й към Ивън. Това бе разумното. Бе в по-добри ръце в края на краищата. Трябваше да вярва в това.

Освен всичко Ивън никога не би я приел обратно. Не и след онова, което беше направила. Наясно беше и нямаше да го обвини.

— Тара? — Ейлийн пристъпи по-близо до нея. — Какво има?

Тя се опита да се усмихне, което не й се удаде особено успешно.

— Всъщност, нищо. Просто казах, че имам някаква вътрешна борба за този човек.

— Е, ако искаш да приемеш съвета на една стара жена, която те обича, не прави нещо непоправимо, ако не си сигурна.

— О, не се тревожи. Далеч съм от което и да е от двете — непоправимо или сигурно. Продължавам да мисля, че е Коледа, една от онези стари, големи надежди, които изглежда никога не се изчерпват. — Тя преглътна прилива от чувства, който внезапно я бе обзел. — Може би Ивън и аз не трябваше да си прекарваме такива приятни моменти с вашето семейство в онези времена. Щом дойде Коледа, постоянно очаквам да преживея същото.

— Може някога пак да се случи, нали знаеш?

— Може би. Поне мога да не спирам да се надявам. — Без да спира да се усмихва, Тара се пресегна да вземе някакви зеленчуци. — Все пак не искам да звуча толкова негативно. В сравнение с онова, което преживяваш ти, животът ми направо е страхотен.