Джон Лескроарт - Предателство

Затова през седмицата на инцидента Нолан беше обратно в Редууд Сити. След преговори с Олстронг, които се състояха от по няколко чаши „Гленфидлих“ на човек, двамата решиха да изтълкуват заминаването му като намеса на божията ръка, което означаваше, че договорът му ще продължи да е в сила за едно шестмесечно прекъсване и той ще получава заплатата си в пълен размер. С част от този очевидно неизчерпаем запас от пари Нолан започна да изплаща в брой една модерна и елегантно обзаведена градска къща близо до горската граница между Редууд Сити и Удсайд. Все още служител на Олстронг, той бе основният отговорник в района на залива за набирането на бивши военни като персонал за компанията. Знаеше какъв тип хора са необходими на Джак Олстронг в Ирак и общо взето бе наясно къде може да ги открие.

Тара Уитли бе изненадана да види Нолан обратно толкова скоро. Беше прекарала седмиците докато го нямаше в опити да се пребори с глождещото я чувство на вина. Което, както си казваше тя, бе абсурдно. Тя бе възрастен човек, който можеше да взема сам решения, и тя и Ивън бяха скъсали още преди месеци. Не беше предала никого. Продължаваше живота си. Най-после се бе насилила да прочете и последните четири писма от Ивън, но след нощта, в която бе поканила Нолан в апартамента си не можеше да се застави да напише отговор.

Какво трябваше да му каже?

О, и между другото, една от тукашните новини е, че спах с твоя приятел Рон, който дойде да ми донесе твоето писмо. Не исках да стане така, но бях объркана и самотна, наистина самотна. Страх ме беше да стоя сама, а и той малко или повече спаси живота ми онази вечер, пък и си помислих, че ние двамата така или иначе няма да разрешим проблемите си. Просто беше време да се държим като наистина разделени хора, нали? Вече не бяхме заедно и нямаше да сме, така че можех да спя с друг мъж и ти нямаш думата по този въпрос. Добре, добре, може и да имаше известен елемент на наказание от моя страна, заради това, че замина — щом можеш да ме оставиш, то трябва да си готов да поемеш риска — и видя ли, глупчо? — точно това се случи.

Не, няма да напише такова писмо. Нито сега, нито когато и да е.

И Ивън също разбира се повече не й писа.

Рон Нолан беше силен, властен, привлекателен, по-възрастен мъж и ако в нейния живот нямаше да се получи с Ивън, а очевидно не се получаваше, то тогава със своя чар, опит, увереност и — да си признае — пари Нолан поне щеше да й помогне да превъзмогне първата си любов. Щеше да има полза от една проста, неусложнена връзка, докато се появеше следващата истинска.

Сякаш можеше да има друга толкова истинска, колкото с Ивън.

Нолан не намери за необходимо да й разказва за засадата в Масба, какво се бе случило с Ивън или ролята, която самият Нолан бе изиграл във всичко. Доколкото Тара знаеше, Нолан доброволно бе взел решението да се прибере у дома, вероятно дори и в резултат на техните разговори за жертвите на войната. Обяснявайки на нея, той остави всичко, както казваше някогашният му учител по английски, достатъчно замъглено, за да звучи като истина.

Всъщност, всичко което знаеше Нолан за Ивън Шолер бе, че е получил сериозна рана в главата от последната граната и до момента на излитането му от Багдад все още нямаше надежди, че ще живее. Всъщност бе възможно вече да е умрял, макар че Нолан подозираше, че ако това е вярно, Тара по някакъв начин щеше да е узнала.

Но каквото и да бе станало с Ивън, бяха минали почти три месеца. Тара бе продължила напред. За Рон Нолан просто нямаше никаква полза да говори повече за това.

Беше застанала пред артишока на зеленчуковия щанд в хранителния магазин, два дена преди началото на коледната ваканция. Звучащата шаблонна музика, предназначена да държи всички весели и бодри, Току-що бе преминала от смешното към възвишеното — версията на Чипмънк на „Рок около елхата“ бе последвана без всякаква хармония от „Свята нощ“ в изпълнение на Арън Невил. Последната бе любимата коледна песен на Ивън и внезапно, чувайки първите тонове, умът на Тара се изпразни. Погледна надолу към кошниците със земеделски продукти, подредени пред нея и изведнъж нямаше представа защо е там и какво иска да купи.

Ръката й несъзнателно се вдигна и покри устата. Въздъхна дълбоко през пръстите си, а очите й изведнъж безпричинно овлажняха.

— Господи — прошепна на себе си.

— Тара? Ти ли си?

Изпускайки още една въздишка, тя излезе от вцепенението си.