Джон Лескроарт - Предателство

Ивън заобиколи откъм страната на пътника до шофьора, леко я отвори и след това каза в радиото на Писони:

— Джийн, свържи се с някого и разкажи какво се случи. Дай им координати и кажи, че спешно се нуждаем от подкрепления. Всичко може да стане.

Зад гърба си долови още викове, от време на време изпълнени с истински гняв. Насочи вниманието си към тялото — жена, съдейки по кървавите парцали от никаб или воал, който бе залепнал за лицето й. Сега тя бе наполовина простряна върху предната седалка, а от горната част на тялото й върху улицата капеше кръв. От другата страна на колата Фийлдс отвори задната врата и отстъпи ужасен назад.

— По дяволите, Ив. Тук има деца.

Минута по-късно първите камъни удариха техния хумви.

За около десет минути, които му се сториха цял час, Ивън се опита да направлява събитията, въпреки бомбардировката от камъни, от която сега целият конвой започна да страда. Той даде на картечарите си, и особено на Нолан, строга заповед да не стрелят в тълпата. Надяваше се подкрепленията, повикани от Писони, да пристигнат сравнително навреме и смееше да храни вяра случващото се да не се разраства, поне до появяването на моторизираната част.

Но не успя да задържи приближаващата се тълпа, която обгради седана и няколко души сред нея явно разпознаха семейството, избито от Нолан. Докато Ивън и хората му отстъпваха към своите събрани накуп коли, те чуха Писони да казва, че иракски полицейски части, разположени наблизо, са на път към тях.

Междувременно обаче, хора от тълпата бяха постлали на улицата одеяла и започваха да вадят телата от колата. Най-напред жената, после съпруга й, накрая три деца — съдейки по големината им, на не повече от шест или седем години. Всички бяха покрити с кръв, но едно от тях очевидно все още дишаше и някой грабна това дете и потъна сред тълпата.

Нолан, все още зад картечницата, сега бе вперил поглед в улицата пред тях, която се бе разчистила след като колоната беше мръднала напред.

— Ивън — каза той, и когато Ивън погледна, посочи напред, — напускаме.

Ивън се обърна.

— Какво?

— Можем да си вървим, братле.

— За какво говориш? Никъде няма да ходим. Тук имаме случай с много убити, Рон. Оставаме тук, докато не ни позволят да тръгнем.

— Лоша идея, лейтенант. Да тръгваме, докато можем. Тези хора могат да се погрижат за своите, а ние най-добре да не сме тук, когато мълвата се разнесе.

— Не можем да тръгваме. Трябва да направим рапорт…

— Рапорт? На местните ченгета? И после какво? Не, човече, това което трябва да се направи, е да тръгваме сега, докато все още можем, преди нещата да станат грозни и лични.

— Лични за нас?

— Ние ги убихме, лейтенант.

— Ние не ги убихме, Нолан. Ти ги уби.

— И каква е разликата. Тях не ги интересува това. Ние сме на една страна, само това е важно. Това е култура на клановете, затова всички роднини на тези нещастници смятат за свой дълг да ни убият. След две минути нещата ще станат лични, уверявам те.

Ивън погледна надолу по улицата към продължаващия да се оттегля трафик, който бе блокирал пътя им цяла сутрин. Зад тях клаксоните на стотици коли ги притискаха да бързат, да разчистят пътя, да се махнат. Не знаеше как може с чиста съвест да напусне мястото на подобен инцидент — цялата му полицейска подготовка се противеше на това. Трябваше да има разследване, снимки, снемане на показания. Не можеше просто да се възползват от първата възможност и да избягат, нали така?

От другата страна на колата Фийлдс се обади:

— Мисля, че господин Нолан е прав, сър. Трябва да се омитаме оттук. Трябва да отидем в някоя ОВБ. — Фийлдс беше усвоил жаргона. ОВБ беше Охранявана Военна База, с Бремерови стени, тежко въоръжение, и контролни пунктове. — Там ще направим рапорт.

Ивън не отговори. Вместо това каза в радиостанцията:

— Джийн, какви изгледи има да се измъкнем оттук?

— Кога?

— Веднага.

— Прилични. На четиристотин метра по-нагоре има отбивка встрани към друга преграда и може…

В този момент глухо бръмчене изпълни безжизнения въздух около тях. Нолан изкрещя:

— Ръчен противотанков гранатомет! Залегни!

На километър и осемстотин метра от мястото, където Ивън беше застанал, изведнъж избухна първата граната. Огненият облак повали него, Фийлдс и Рийз на паважа. Почти оглушал, Ивън все пак забеляза, че Нолан се беше изправил и обръщаше картечницата към сградата, от която според него бе изстреляна гранатата.

Джийн Писони и Маршон Уитман Току-що бяха ударени толкова силно, че едва ли бяха оцелели. През капака на машината виждаше в дъното Рийз, половината му лице бе обляно в кръв. Опитваше се да каже нещо, правеше жестове към Ивън, но или от устата му не излизаха никакви думи, или Ивън не ги чуваше поради оглушителното бучене в главата си. Накрая Фийлдс също стана на крака, очевидно не беше пострадал, и посочи джипа, после празната улица и разтвори уста пред тях в недвусмислен жест. Отдавна беше минал моментът на обсъжданията. Трябваше да се махнат от тук.