Джон Лескроарт - Предателство

Но в първата машина се намираха трима от хората му, а във втората бяха други трима. Можеше само да се досеща в какво състояние е Рийз. Може би бе само ранен. Ще трябва да заобиколи джипа и да провери. Пък и Коши, Джеферсън и Леви бяха във втората кола. Трябва да нареди на Нолан и Онофрио да му помогнат да натоварят мъртвите в багажника на единствената движеща се кола. Не можеше да остави момчетата си тук, на улицата.

Нима беше възможно да изгуби толкова много от тях за такова кратко време?

В този момент неговият джип спря до него и задната врата се отвори. Онофрио зад волана яростно жестикулираше, за да му каже да скача вътре, крещеше нещо, което Ивън едва чуваше. Това бе единственият му шанс, техният единствен шанс.

Но ето го Фийлдс, от дясната му страна. Кървеше смъртоносно, ако вече не бе мъртъв. Нямаше друга възможност, освен да се опита да вкара първо него в колата.

— Няма време! — изкрещя Нолан от покрива към Онофрио. — Карай! Върви! Върви! Върви! — Даде няколко откоса към покривите. — Движи се!

Стори му се, че Нолан настояваше — нареждаше! — на Онофрио да побързат да се спасят и да оставят Ивън и другите. Но шофьорът му намали скоростта, когато се изравни с Ивън, погледна в паника и отчаяние и протегна ръка през седалката.

Нолан изкрещя от покрива:

— Остави ги, остави ги, няма време! Тях ги няма вече!

Сега машината спря. Онофрио се надвеси още повече и бутна вратата с протегната ръка. Ивън се пресегна, опитвайки се да хване Фийлдс и да го издърпа със себе си. Хванат за ръкава на другаря си, Ивън наполовина се бе изправил и протягаше ръка към тази на Онофрио, когато дълбоко в себе си усети глухото бръмчене на идващата граната.

Това бе последното нещо, което почувства в следващите единайсет дни.

От гледна точка на Нолан, просто нямаше полза да стои в Ирак и да говори за това.

Разследването на инцидента изглежда щеше да се окаже трудна работа. Онофрио бе единственият останал жив свидетел след събитието и Нолан вярваше, че показанията му няма да му навредят. Онофрио бе погълнат от шофирането и едва ли би могъл да се досеща дали колата зад тях бе спряла или се движеше, когато Нолан откри огън по нея. Но мълвата от улицата, която в резултат от дългата ръка на Джак Олстронг бе достигнала до местни иракчани и американски военни ченгета, вече започваше да се просмуква обратно и разказваше какво всъщност се бе случило. Затова съществуваше доста голям шанс Нолан да бъде арестуван.

Добрата новина беше, че точно в този момент изплува скандалът с Абу Граиб, и всеки американец, който имаше дори и далечна връзка с правораздаването в Ирак, бе привлечен за това разследване. Даже майор Чарлз Тъкър, този досаден канцеларски плъх, който постоянно душеше около получените от тях пари, се оказа натоварен със задача около скандала.

Но въпреки това и макар да знаеше, че въпросите на правосъдието в Ирак в най-добрия случай бяха проблематични, особено когато засягаха изпълнители по договори, обвинени в престъпна дейност като убийство, както бе в дадения случай, Нолан не искаше да рискува да бъде арестуван. Човек никога не знае как може да се развият нещата в такъв случай. ВКУ може да реши да го използва като пример за другите, които обичат стрелбата, или да го предаде на иракските прокурори — и двете възможности с неизвестен изход според Нолан.

Всъщност, Нолан не се чувстваше кой знае колко зле заради онова, което всъщност беше направил — хей, война е, стават такива работи. Тъпите копелета трябваше да спрат по-рано или, още по-добре, въобще да не бяха излизали от къщи. Какво по дяволите си мислеха? Ако трябваше да го направи отново, би постъпил по същия начин, със или без правилата на службата. И въпреки че много съжаляваше за жертвите от собствения си конвой, това отново беше просто едно лайно в огромната купчина лайна, каквато представляваше тази война. Кой можеше да предвиди такова масово отмъщение, за толкова дребен локализиран инцидент? Пък и откъде можеше да знае, че точно този Мухамад Рахид, бащата, който така безразсъдно се бе врязал с колата си в опасния радиус на джипа на Нолан, всъщност бе Джалил ал Палави, важен племенен вожд и най-влиятелният шиит в квартала Масба?

Както и да е, очевидно най-разумното, което можеше да направи, беше да вдига гълъбите, докато инцидентът не бъде погълнат в хаоса от всички други, които се случваха ежедневно на някое място в страната. След няколко месеца Нолан винаги можеше да се върне с Олстронг или друг охранителен екип и да продължи оттам, където е спрял. Междувременно на Олстронг въобще не му трябваше армия следователи, която да се влачи на територията на летището без негово разрешение. Кой знае какво щяха да видят, което да не им хареса, и да докладват във ВКУ?