Джон Лескроарт - Предателство

Но за разлика от останалите им пътувания през града, днес те се изправиха пред силно проявена враждебност. Деца, които само преди седмица бяха тичали покрай колите да молят за лакомства, днес се дърпаха назад и на няколко пъти замериха минаващите коли с камъни и ругатни. Други „деца“, неразличими в много случаи от въоръжения и опасен враг, се събираха на малки групички и наблюдаваха машините в навъсено мълчание. Големият и продължаващ да нараства брой на цивилни жертви от прибързан картечен обстрел — според Ивън често пъти оправдан, макар и трагичен — започваше да заразява обикновеното население. В едно разделено на племена общество, каквото е Ирак, където смъртта на член на семейството трябваше да бъде отмъстена от цялото семейство, Ивън очакваше всеки момент концентричните кръгове на възмездието да стигнат и до тях — и да бъдат загърбени всички политически или военни правила.

Пътувайки с Нолан отгоре зад картечницата, Ивън беше повече от притеснен. Честно казано, не беше наясно със задълженията си. Никой не бе го подготвял за такъв случай, нямаше офицер с по-висок ранг над него, който да му разясни правилата. Трябваше ли да се противопостави на Нолан и да му забрани да се качва при картечницата, с което още повече щеше да отчужди хората си? Можеше ли да го остави там горе и да се надява, че проблемът щеше да отмине? Но най-важен в тези размисли бе фактът, че от онова незаконно нападение в квартала край летището насам, всичко, което Нолан правеше, го държеше изправен на нокти.

Колкото повече разсъждаваше върху това, толкова по-неоправдана му изглеждаше онази атака, нещо като друга форма на убийство. Ивън бе прекарал доста време в цивилния си живот като ченге, за да е чувствителен към нюансите отличаващи убийството и нападението, което бе извършено в една най-меко казано тъмносива зона. Ако къщата нападната от Нолан и гурките наистина бе идентифицирана като основателна военна мишена, не трябваше ли някоя военна част да се погрижи за нея? Макар да бе възможно тя да е пълна с АК–47 и друго артилерийско оръжие и да е бунтовническа крепост, Ивън не можеше да се отърси от мисълта, че атаката по-скоро приличаше на лична саморазправа — разплащане с някой от враговете на Ахмад (или Куван), или дори с конкурент в бизнеса.

Сега, заседнал сред трафика на мястото отпред до шофьора в тази жежка сутрин в Масба, И все още с махмурлук от снощните бири, Ивън се опита да подреди мислите си. Трябваше да измисли начин да извади момчетата си от това положение; трябваше да спре да пие всяка вечер с Нолан; трябваше да приеме, че всичко с Тара е приключило; и трябваше да направи план за живота си, когато си тръгне оттук.

Отново затвори очи от постоянното, ужасно, притъпено пулсиране. Зад волана Тони Онофрио вероятно беше доловил моментната му слабост, защото усили звука на радиото до болезнена височина — новият хит на Тоби Кейт „Сърдитият американец — реверанс към червено-бяло-синьото“. Това беше недотам прикритото наказание на Тони заради неспособността му да ги премести оттук. Другата хубава страна на този оглушителен звук бе, че Ивън нямаше как да каже, че го притеснява — което означаваше да признае махмурлука си. Посланието беше достатъчно ясно — ако Ивън можеше да постави под заплаха сигурността на всички тях, занимавайки се предимно с пиене, вместо да работи за измъкването им, то Тони можеше да си пуска музиката, колкото силно си поиска.

Но изведнъж всички размисли останаха назад в теорията. Движеха се с около шестнайсет километра в час и току-що бяха подминали една странична улица, когато Нолан чукна три пъти предупредително по капака над тях.

— Вдигнете главите — извика той с неподправено напрежение. — Караконджул на десет часа. Десет часа.

Рязко преминал в състояние на тревога — за такава ситуация Ивън беше трениран — той натисна радиостанцията и предаде съобщението на останалите.

— Писони! Джийн, има ли някаква възможност да ускориш? — След това на Нолан: — Първо им подай сигнал с ръце, Рон. Накарай ги да се дръпнат назад! Да се дръпнат назад!

От радиостанцията се чу:

— Не може, сър. Заседнали сме тук.

Нолан изкрещя:

— Идва насам.

— Не стреляй! Повтарям, не стреляй!

Знаеше, че първо трябва да види колко е сериозна опасността, преди да реши какъв да е неговият отговор. Ако не друго, поне трябваше да е сигурен, че срещата щеше да протече по правилата — процес на все по-сериозно предупреждение. Но от друга страна, ако това беше самоубиец с бомба, който ги бе набелязал, всичко щеше да стане много бързо и той не трябваше да се страхува да дръпне спусъка. Извади личния си пистолет, 9-милиметрова Берета М9 и като се полуизвърна на седалката, подаде глава през прозореца. Зад тях, точно на изхода на уличката и насочил се да изпревари забавилия се трафик в пространството отзад, се носеше очукан бял седан без регистрационни номера. От задните коли на всички конвои вече размахваха сравнително едро написани знаци на английски и арабски, които предупреждаваха следващите ги превозни средства да се движат на поне три метра разстояние и опитните багдадски шофьори бяха склонни да оставят дори повече. И все пак тази кола бе влязла на около два метра и приближаваше.