Джон Лескроарт - Предателство

— Наистина това беше мястото. Този Ахмад е голяма работа. Имаше поне дузина муджахидини, братле. И може би двеста АК. Ръчни противотанкови гранатомети и какво ли още не. Но нищо, което да не може да се изцери с няколко осколочни гранати. Боже, обичам тази работа. Какво ще кажеш? Забавно ли беше, а? Дръж се, потегляме.

Зад тях огънят и димът започваха да излизат на талази от прозорците на сградата. Ивън не можеше да откъсне очи от гледката. Смътно долавяше отварянето на врати по улиците наоколо, хора, които излизаха навън, още викове, писъци на жени. Зад тях се чу пукането на нещо, което трябва да бе пистолетна стрелба, но той не видя нищо достатъчно ясно, за да го сметне за мишена.

След малко вече бяха завили зад ъгъла и минаваха през площада пред джамията, след това през пазара. Ивън преглътна, за да премахне сухотата в гърлото си. Стомахът му беше свит на топка, а кокалчетата горяха побелели върху ръчките на картечницата.

Малко след полунощ Ивън се опита внимателно и тихо да изкачи трите стъпала на фургона със спалните помещения. Между новините от къщи за Тара и участието си в нападението той сметна, че има достатъчно извинение да изпие повече от половин бутилка от скоча на Олстронг заедно с Нолан, след завръщането им в базата и сега земята доста се люлееше под краката му. Нямаше търпение да си легне. Утре ще се опита да обмисли нещата, които му се бяха случили тази нощ, да прецени последиците.

Той и неговите запасняци се бяха спогодили с готвачите филипинци и чиновническия състав, и сега си имаха собствено спално отделение — осем кушетки в двойна стая. Когато отвори вратата, посрещането беше нещо като изненадващо парти, само дето никой не изкрещя „Изненада!“.

Изведнъж всички лампи светнаха и най-близките направо го заслепиха, като се има предвид пиянското му състояние. Залитна назад от светлината и вдигна пред очите си ръка. За малко да се строполи назад върху стъпалата на фургона, ако едно от неговите момчета, Алън Рийз, не го беше хванал.

Когато блясъкът отслабна, Ивън примигна и донякъде дойде на себе си. Пред него, седнали на кушетките или прави, стояха хората от неговата група. Маршон Уитман, негов сержант и втори командващ след него, за огромна изненада на Ивън застана мирно и дори козирува, преди да започна с официалност, която никога дотогава не беше използвал:

— Лейтенант — каза той — трябва да поговорим.

Ивън се опита да фокусира погледа си, така че да вижда само един Маршон, не двама, застанали там пред него. Той постави ръка върху рамката на вратата, за да се крепи прав. Езикът му обаче, твърде голям за устата, успя да каже само една дума:

— Сега?

— Най-добре сега — отговори Уитман. — Трябва да се махнем оттук.

— Къде?

— Обратно при нашата част.

— Нашата част? Как ще го направим?

— Не знам, лейтенант. Но не е редно да сме тук.

Ивън, опитвайки се да спечели време, насочи поглед първо към Рийз, който стоеше до него, после към Леви, Джеферсън и Онофрио, седнали отпред на кушетките си като еднояйчни близнаци — с лакти върху бедрата и ръце, сключени пред тях — и накрая към Писони, Коши и Фийлдс, които стояха прави, със скръстени ръце, облегнати на стената. За каквото и да ставаше дума, те бяха един отбор, всички обединени в това. И, както изглеждаше, всички ядосани.

— Момчета — каза Ивън — нямаме избор. Изпратиха ни тук.

— Не точно. Изпратиха ни в Багдад, а ние дойдохме тук.

— Не съм сигурен, че виждам разликата, Марш.

Ефрейтор Джийн Писони, пясъчнорус, сговорчив механик от сервиз на Хонда в Бърлингейм и най-млад член на състава, прочисти гърлото си:

— Разликата е, че тук могат да ни застрелят, сър. Днес обстрелваха базата. Досега по улиците просто имахме късмет.

Стоящият до Ивън Рийз се присъедини:

— Списъкът с убитите тази седмица наброява сто и шейсет само в Багдад. Късметът няма да е с нас вечно.

Редник Бен Леви, студент по право в Санта Клара, влезе в хора:

— Тук сме близо месец, сър. Очакваше се това да е временно назначение, нали?

Ивън все още усещаше стаята да се люлее под краката му, но част от него бе започнала да отрезвява.

— Първо, късметът може да е с нас, момчета, ако просто много внимаваме. Но не споря с вас. Не за това бяхме изпратени тук, съгласен съм. Просто не знам какво може да се направи по този въпрос.

— Говорете с Калистън — Нао Коши беше американец с японски произход, програмист на софтуер, който бе измъкнат според него от най-добрата работа на света в „Гугъл“. — Той ни изпрати тук. Той може да ни върне.