Джон Лескроарт - Предателство

— Не трябва да вършим тази работа. — Дебеловратият служител на „Калтранс“ от Халфмун Бей, Антъни Онофрио, беше трийсет и една годишен. Имаше две малки деца и бременна съпруга вкъщи. Беше постоянно най-тъжното момче в групата, но рядко се оплакваше. Сега обаче продължи: — Всичко се прецака, сър. Трябваше досега да са докарали камионите, които сме обучени да поправяме поне до Кувейт. Трябва да сме там и да вършим работата, за която сме подготвени, не да стоим тук зад картечниците.

— Съгласен съм с теб, Тони. Смяташ ли, че на мен ми се стои, тук? Само си мислех, че на вас ви се иска да имате постоянно място за живеене и редовно да се храните.

— Онези, с които пристигнахме — обади се Маншон, — може би вече имат тези неща, където и да се намират. Може да са по-добре от нас тук. Всички искаме да поемем този риск. Нали, момчета?

Общо одобрително бръмчене обиколи стаята.

— Същината, Ив — продължи Уитмън, — е казаното от Тони. Това дето всеки ден излизаме с колите, са глупости. Не искаме да умираме, докато охраняваме Джак Олстронг или Рон Нолан, когато ходят да прибират пари.

— Никой не иска, Марш. Аз също.

— Е, така както вървят нещата сега, това е просто въпрос на време.

Ивън поклати глава в опит да я проясни, след това прекара длан по лицето си.

— Имате право, момчета. Съжалявам. Ще разговарям с Калистън, да видим какво може да се направи. Поне ще задвижа нещата, ако мога.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — каза Писони.

— Имам много лошо предчувствие за цялата тази работа. Всичко тук много бързо се нагорещява. Ще става все по-лошо.

— Ще се заема с това, Джийн — каза Ивън. — Обещавам. Първият удобен момент. Утре, ако е наоколо.

— О, и, сър — добави Уитмън, — може би ще е добре да сте трезвен, когато говорите с Калистън. Ще приеме молбата по-сериозно. Не се обиждайте.

— Не — отвърна Ивън. — Разбира се. Не се сърдя. Прави сте, момчета.

Както се оказа, полковник Калистън нямаше петнайсет секунди, какво остава за петнайсет минути, които да се почувства задължен да посвети на проблема на един лейтенант от запаса, чиято група бе изгодно наета да върши важна работа за един от основните изпълнители на ВКУ. Накрая Ивън отнесе оплакването на момчетата до Нолан, който го изслуша с очевидно съчувствие към положението им и обеща да повдигне въпроса пред Олстронг, който на свой ред да го прехвърли на Калистън. Но като всяко друго нещо в Ирак, това щеше да е продължителен, отнемащ много, време процес, който можеше накрая да не даде резултати. Нолан предложи междувременно да пишат на командира на тяхната запасняшка част или на някои от колегите си в нея, където и да се намираха те на територията на военните действия.

През няколкото дни, докато се случваха тези обсъждания и преговори, нещата в Багдад — достатъчно лоши и без това — се влошиха още повече, особено за охранителните ескорти. Един конвой на ВКУ, който трябваше да достави няколко тона динари в брой от Багдад на летището, беше причакан в засада извън града и едва влезе в охраняваната територия с един убит и четирима ранени. Прозорецът отдясно на шофьора на първата кола беше избит, а по вратите и калниците се виждаха десетки дупки от куршуми. Атаката бе резултат от координираните усилия на натъпкана с експлозиви кола камикадзе и бунтовници, стрелящи от покривите. По общо мнение щетите можеше да са много повече, но морските пехотинци от конвоя бяха открили огън по колата бомба и убили шофьора, преди да стигне достатъчно близо, за да нанесе истинска вреда.

В началото на седмицата друг конвой, обслужван от служители на „Динакорп“, бе разбил предното стъкло на джипа хумви, возещ канадския посланик, когато неговата кола не отговорила на предупреждението да се отдръпне встрани. За щастие в този инцидент никой не беше пострадал сериозно, понеже служителите бяха използвали гумени куршуми. Но навсякъде нервите бяха изопнати, хората — избухливи, а трафикът — безумно натоварен.

Вече повечето пътища от и за града бяха барикадирани. Достъпът до тези магистрали привидно се контролираше от ВКУ, иракската полиция и военни части. Всички превозни средства трябваше да преминат поне един, а често няколко контролни пункта, за да бъдат допуснати до тези улици. За нещастие вътрешната част на града представляваше паяжина от по-малки улици, които се вливаха в главните пътища, а достъпът до тях беше много по-труден за контролиране. Конвой като този на Шолер стоеше почти на място сред трафика в центъра на града, докато една кола с иракчани внезапно можеше да изскочи от една такава улица и да започне да задръства бавно движещата се безкрайна колона от транспортни средства.