Джон Лескроарт - Предателство

Нолан не можеше да допусне това да се случи. Искаше Тара. Беше я получил и възнамеряваше да я задържи, докато не му омръзне, което можеше да означава много дълго време. Обаче реакцията на Ивън го извади от равновесие. Сега той просто трябваше да се пренастрои. Да прецизира стъпките си. Да го държи далече от нея.

Все пак по време на война всичко беше справедливо. И старата поговорка беше права: в любовта, също. Човек трябва да притежава желанието и способността да се настрои и за най-неочакваното.

В крайна сметка Ивън Шолер беше изпратен на опасно място, където може всичко да му се случи. Нолан можеше съвсем мъничко да помогне на шанса, да даде на Ивън да се занимава с нещо друго, което да го отдалечи от Тара Уитли.

Той се пресегна и сложи ръка на рамото на Ивън твърдо, но приятелски:

— Знаеш ли какво ти е нужно, братле? Трябва ти нещо, което да те накара да спреш да мислиш за това.

— Тук в централата такива неща винаги са подръка.

— Хей, тук има какво да се прави. Просто трябва да знаеш къде да търсиш.

— А-ха.

— Съмняваш ли се?

Вместо отговор Ивън вдигна бирата си.

— Тома Неверни — Нолан поклати глава невярващо. — Пич, свали тая бира и ела с мен.

Ивън остана така за миг, после вдигна кутийката и изпразни съдържанието й в устата си. Накрая се изправи.

— Къде отиваме?

— На пушечна забава — каза Нолан.

— Какво е това?

— Опушване на муджахидини. Ще ти хареса.

В квартала, съседен на летището, действаше шпионин на Джак Олстронг, образован офицер от бившата Републиканска Гвардия, сунит на име Ахмад Ясим Мохамед. Никой не знаеше каква точно игра играеше, и несъмнено Ахмад предпочиташе нещата да си останат такива, но привидно бе приел новото пост-Саддамово статукво и желаеше да работи за Америка и нейните съюзници за преустройването на страната. Беше се свързал с Джак Олстронг по време на минохвъргачния обстрел на летището през юли, когато под прикритието на преводач беше предоставил информация срещу пет хиляди долара, оказала се ценна при идентифицирането на няколко сгради в бордея край летището, където откриха огромни сандъци с оръжие, минохвъргачки и други експлозиви.

Макар че никой, а най-малко Джак Олстронг, не изключваше възможността Ахмад всъщност да е шпионин, разузнаващ положението на летището в полза на бунтовниците, и макар че Нолан и другите служители на Олстронг единодушно смятаха, че Ахмад използва американското военно присъствие, за да си урежда лични вендети с бивши свои колеги от Републиканската Гвардия, оставаше си фактът, че информацията му почти винаги се оказваше вярна. Когато посочените от него цели бяха унищожени, минохвъргачният огън престана изведнъж. Точно толкова бе необходимо на Олстронг и Калистън, за да го приемат. Олстронг вече няколко пъти бе заплащал на Ахмад за подобна информация и разчиташе на показаната от него интелигентност, за да бъде винаги една крачка преди бунтовниците извън периметъра на летището. И досега тази тактика действаше безотказно.

Никой не беше очаквал днешното нападение, но Ахмад беше пристигнал в охраняваната зона след инцидента. Сега, в зноя на едва настъпилата вечер, той седеше на предната седалка в една от ескортиращите коли на „Олстронг“. Зад волана беше Рон Нолан. Ивън Шолер, в черни дрехи, с жилетка от кевлар и четири бири в кръвоносната система, стоеше неудобно зад картечната платформа на покрива на возилото. Зад тях на седалките двама гурки в черно проверяваха оръжието си.

Групата излезе от главния портал. Далече от дясната си страна те по-скоро почувстваха, отколкото видяха контурите на зацапаните с кал бедняшки жилища. На около четири километра извън заграждението хумвито зави рязко надясно и заподскача през ничията територия, която отделяше летището от жилищата. Нолан угаси фаровете и остави само дневните светлини.

Ивън присви очи в тъмнината, неспособен да различи повечето детайли напред и от двете страни. Съжаляваше, че беше изпил онези бири. Не беше пиян, но усещаше присъствието на алкохола и макар че Нолан го бе уверил, че ги очаква много малка или почти никаква опасност, само един страхотен прилив на адреналин, той също така беше настоял Ивън да си сложи бронежилетка, както бяха направили всички останали.

Ивън си каза, че всъщност може накрая да се нуждае от всичките си сетива и не можеше да се отърси от парливата мисъл, че рефлексите му е възможно да не се окажат достатъчно бързи. Затова устата му беше пресъхнала, дланите потни, а главата олекнала. Беше там самичък, наполовина подаден навън. Не чуваше нищо зад себе си в колата — и това никак не облекчаваше нервността му.