Джон Лескроарт - Предателство

— Не може да е така — каза Нолан. — Знам, че майка му и баща му са ходили там да го видят. — Той й се усмихна топло. — Защо пак надушвам проблеми с компютъра?

— Съжалявам — отвърна тя. — Предупредих, че ще изисква малко търпение.

Той продължаваше да се усмихва спокойно.

— „Търпение“ е бащиното ми име. Има ли някое място след това Отделение 58, където изпращат ранените в главите, когато започнат да се оправят?

Тя замислено изкриви устни.

— Всъщност, не знам. Но почакайте — Тя вдигна телефона, наведе се да прочете нещо от екрана на компютъра, след което набра няколко цифри. — Здравейте. Айрис Симс, от рецепцията на неврохирургия. Тук имам посетител, който иска да види един от нашите пациенти, Джаръд Смит. Според компютъра той все още е във вашето отделение, а човекът смята, че той вече не е там. В такъв случай, къде би могъл да е?

Тя покри слушалката с длан и предаде съобщението на Нолан.

— Има голям недостиг на места, но казаха, че може да проверите на горните етажи на интензивното педиатрично отделение. Чакайте малко… — тя вдигна пръст и пак започна да слуша.

— Така ли? О, ясно. Но доколкото разбирам, родителите му са идвали при него да го видят. — Тя изчака да получи отговор. — Добре, благодаря. Ще му предам.

Тя затвори телефона и поклати объркано глава, след което се обърна към Нолан.

— Боя се, че Джаръд още е в Отделение 58, но според тях той все още не може да се изразява ясно. И в това отделение не допускат посетители, които не са членове на семейството. Съжалявам.

— Няма за какво да съжалявате — каза Нолан. — Вие наистина се постарахте. Следващият път най-напред ще се обадя, преди да дойда. Благодаря за помощта.

— Моля — отвърна тя. — Заповядайте пак.

„Уолтър Рийд“ в никакъв случай не се въргаляше в хаос, но видимо беше претоварена институция с недостиг на персонал. На теория може би някой трябваше да го попита при кого е дошъл, някой трябваше да му провери картата — почти се беше надявал това да се случи, затова в джоба си носеше канадски паспорт, който го идентифицираше като Тревър Ленън — но никой не беше направил това. В добавка към тези недоглеждания, напливът от ранени бе станал толкова сериозен, че на много места, особено на горните етажи на сградата на интензивното педиатрично отделение, принудено да поеме възстановяващите се от рани в главите, нямаше видео наблюдение.

Беше невидим.

Нямаше нужда да проявява нетърпение. Сградата имаше шест етажа и той вече бе прегледал втория и третия, като изминаваше коридорите с уверена походка, сякаш знаеше къде отива. Надникна във всяка стая на тези етажи, за да провери дали Ивън е вътре. Докато изминаваше разстоянието между вратите, кимаше на пациенти в колички, на други, които вървяха с патерици. Изричаше кратък поздрав към всеки, който приличаше на лекар, сестра или друг член на персонала. Дори имаше готово име, Джаръд Смит, в случай че някой го попита при кого е дошъл на посещение. Но не смяташе, че това ще се окаже необходимо.

Надничайки през третата врата на четвъртия етаж той видя Ивън, седнал в леглото в отсрещния край, до прозореца. Всичките останали три легла бяха празни. Влезе в стаята и затвори вратата зад гърба си, проверявайки терена, мислейки в момента, че най-добрият начин да го направи, беше през прозореца.

Депресиран тип с мозъчна травма, оставен сам до високия прозорец. Очевидно самоубийство.

— Ей, приятел!

Незнайно защо, Ивън установи, че му се ще да се изсмее. Неуместен смях, така го наричаше Стивън, нормален симптом за този вид травма — този път обаче успя да потисне импулсивното желание.

— Познавам те — каза след миг.

— Разбира се, че ме познаваш. Аз съм Рон Нолан.

Ивън кимна.

— Точно така, Рон. Как си, Рон?

— Аз съм добре. Въпросът е ти как си?

— Казват, че съм едно малко чудо, но аз не се чувствам така. Ти какво правиш тук?

— Бях в града и научих, че и ти си тук. Реших да намина и да те видя.

— Кой град? — попита Ивън.

— Вашингтон или поне достатъчно близо до него. Не ти ли казват къде си?

— Не, сигурно го правят. — Той се усмихна. — Все още не мога да запомням както трябва всичко, което ми казват.

— Добре — каза Нолан. — Чакай малко. — Той заобиколи леглото и отиде до прозореца. Погледна навън наляво, после надясно и изведнъж повдигна долната половина и подаде глава навън. Върна назад тялото си и попита: — Можеш ли да ставаш от леглото?

— Бавно, но съм стабилен.