Джон Лескроарт - Предателство

— Онзи от Ирак — след това на Ивън: — Нали не бъркам?

— Не.

— Не носиш оръжието си, нали?

— Не. В жабката е.

Първото ченге смутено поклати глава и каза:

— Може да излезеш, ако искаш — и той отвори вратата. — Тук вътре смърди на бъчва.

— Не съм изненадан — отговори Ивън.

— Не е лошо да си отвориш прозорците, да проветриш малко, преди отново да се качиш да я караш — каза първото ченге. — И така, за рапорта — продължи той, — спомняш ли си кой те е докарал дотук?

Ивън вече знаеше къде се намира и къде беше паркирал, нищо че онова късче от пъзела с фактическото му идване дотук напълно му се губеше.

— Приятелката ми — посочи жилищния блок от другата страна на пътя. — Живее там. Скарахме се и тя ме остави да спя тук отвън.

— Добра история — обади се първото ченге, — ако пак ти се случи. Ако искаш, заключи колата тук и върви при нея, а ние ще се навъртаме наоколо, докато влезеш.

Ивън се облегна на колата. Леко се клатеше.

— Не живеем заедно. Тя няма да ме пусне да вляза. Трябва да се върна у дома.

Вторият полицай върна документите на Ивън.

— И как смяташ да го направиш?

Ивън пое дълбоко дъх, за да може да прецени дали да се засмее или не. Реши да не го прави.

— Добър въпрос — отвърна той. — Отличен въпрос. — Той погледна първо единия, после другия. — Предполагам, ще трябва да вървя пеша. Не е толкова далече. Благодаря, момчета. Извинявайте за главоболието.

Беше извървял около пет крачки, нито една от които напълно стабилно, когато единият от тях извика зад гърба му:

— Шолер, може би искаш да заключиш колата си.

Той спря и се завъртя към тях.

Първото ченге каза:

— Не е добра идея да се престориш, че вървиш пред нас, а после да се върнеш и да се качиш да караш.

— Да — отвърна Ивън — ще е тъпо.

— Къде живееш? — попита вторият.

— Точно над колежа — отговори Ивън.

— И под „точно над колежа“ имаш предвид „Касада“, предполагам?

— Имаме ли повече от една?

— Не съм чувал. — Второто ченге се обърна към партньора си: — Прав е, не е толкова далече. Само четири мили нагоре по хълма.

Онзи с фенерчето каза:

— Влизай в патрулката с мен, а той ще кара зад нас твоята кола. Ако повърнеш вътре, ще си го почистиш.

— Става — отговори Ивън.

Четири дни по-късно Ивън беше в дома на родителите си за неделната вечеря, която се бе превърнала малко или повече в редовно събитие след завръщането му в Калифорния. Всяка година след смяната на часовото време Джим Шолер почти всяка вечер правеше барбекю и в тази топла вечер на късния май беше изпекъл пилета, които бяха изяли с пресни аспержи, хляб, приготвен с квас и „прочутата“ салата на Ейлийн от домати и картофи с листа от кориандър и червен лук. Оставаше много време преди да се смрачи и сега те седяха отвън в големия заден двор на Шолерови под дългите сенки, хвърляни от малката им овощна градина, която се състоеше от сливови, смокинови, лимонови, портокалови и кайсиеви дървета.

Пиеха последните чаши студено, евтино бяло вино и сега, когато Ивън отново бе на работа в полицейското управление, живееше отделно в новия си апартамент, а непосредствената физическа опасност поради раната в главата бе останала зад тях, Ейлийн най-сетне събра куража да попита Ивън за интимния му живот.

Той се изсмя тихо.

— Какъв интимен живот?

— С никоя ли не излизаш?

— Това не е върхът на приоритетите ми, мамо. Наистина, не съм и търсил.

Баща му се прокашля.

— Ами Тара?

— Какво за Тара? — отговорът излезе по-рязък, отколкото му се искаше. — Не споменах ли, че тя не ми отговори на нито едно писмо — нито едно, татко! — а бях й писал поне десет. Това говори достатъчно ясно. Освен всичко, последното, което чух е, че си имала нов приятел.

— Кога научи това? — попита Ейлийн.

— В „Уолтър Рийд“. Всъщност, човекът дойде да ме види.

— Кой е идвал? — попита Джим. — Приятелят на Тара? Защо дойде?

— Не знам. Може би от чувство за вина.

— Заради това, че ходи с Тара? — попита Джим.

— Заради това, че ми е откраднал момичето, след като го бях изпратил да й предаде едно от последните ми писма, а вместо това той я отмъква, докато аз съм в болницата? Може ли човек да изпитва вина за това? Или е възможно, ако си причината цял един взвод да бъде избит?

— Имаш предвид твоите момчета? — попита Ейлийн. — Да не искаш да кажеш, че новият приятел на Тара е онзи от конвоя, който стрелял прекалено прибързано?

— Точно така, мамо. Рон Нолан. Мисля, че съм го споменавал един или два пъти досега.