Джон Лескроарт - Предателство

— Очевидно, щом си тук. Какво е толкова важно в неделя вечер?

Ивън махна неопределено към екрана пред него.

— Подобрявам си компютърната грамотност — той скръсти ръце пред гърдите си, самата небрежност. — Ами ти защо си тук?

— Бих казал обичайната работа, но не е. — Спиноза очевидно бе имал дълъг ден. — Името Ибрахим Халил да ти говори нещо?

— Трябва ли? Този въпрос има ли връзка с Ирак?

Спиноза се забави с отговора.

— Не — каза той, — като имам предвид откъде се прибра, ясно че това ще ти дойде наум. Но не. Господин Халил живее — е живял — в онзи палат в Менло Парк. Притежава около половината верига „7-илевънс“ 3 3 Магазини с работно време от 7 до 11; оттук и името им. — Б.пр. на Полуострова. Притежавал. Той и жена му вече не притежават нищо обаче. Ако са те с жена си…

— Какво искаш да кажеш? Не знаеш ли?

Спиноза поклати глава.

— Е, знаем, че това е била къщата им. И знаем, че в нея имаше две тела. Но ще мине известно време, преди да съберем парчетата.

— Какви парчета?

— Телата им.

Ивън трябваше да смели това, преди да попита:

— Да не би някой да ги е насякъл?

— Не, някой ги е вдигнал във въздуха с бомба или с нещо друго. Което разбира се подпалило къщата и изгорило половината от нея около тях. Така че за известно време няма да разполагаме с подробности. Но всички съседи са чули експлозията и видели пожара след това.

— Някой се е опитвал да скрие уликите.

Спиноза се усмихна с одобрение и малко изморено.

— Бива те не само на боулинг. Направо те виждам с детективска значка, сине.

— Чакай първо да се измъкна от ОПБН.

— Не е лоша идея. Колко време още ще си там?

— Ами, докато свърши учебната година. — Ивън изпъшка с досада. — Ще се справя, ако дотогава се сдържа да не удуша някое хлапе.

— Не го прави. Родителите се разстройват. — Погледът на Спиноза изведнъж попадна върху компютъра и той зацъка като гимназист. — Това, момчета и момичета, е забранено.

— Кое?

— И ме пита кое. Знам аз. Да не мислиш, че съм идиот? — Той заговори с пресилен театрален шепот: — Ние — под ние разбираме отдела — официално не одобряваме този начин за уреждане на срещи с красиви млади жени. — Той снижи още глас: — Но, сериозно, това са лични данни, не влизай там. Няма да е хубаво да те уволнят.

— Не се опитвам да намеря момиче, Фред.

Спиноза кимна.

— Разбира се, че не. Как можах да си го помисля. Просто си рекох, ако случайно е така, да ти разясня политиката в отдела. Чий адрес търсиш тогава?

— На един тип.

Спиноза вдигна вежди.

— Някои правила се отнасят и за готините типове — каза той. — Знам, че не бива да задаваме въпроси за сексуалната ориентация, но…

— Не съм гей, Фред. Някои от хлапетата по програмата казват, че продавал наркотици.

— Защо просто не го прехвърлиш на отряда за борба с незаконните деяния?

— Защото те ще го мотаят, а ако аз открия, че този тип наистина продава наркотици на децата, ще го хвана и ще го убия.

— Това е друго нещо. Защо не каза веднага? — Спиноза се приближи до клавиатурата. — Имаш ли номера на колата?

За първи път откакто беше напуснал „Уолтър Рийд“, Ивън почувства нужда да говори с терапевта си Стивън Рей. Не, знаеше дали съществуваше технически термин за онова, което изпитваше, но имаше усещането, че е нещо подобно на неспособността му да си спомня названията на предметите през първите месеци след операцията. Само че сега, а и няколко пъти за последните дни, той се бе озовавал по средата на някакво действие или в хватката на някаква емоционална реакция, без да има спомен за това как е стигнал дотам. Или да контролира действията си.

Например по-рано тази вечер, с пистолет в ръка до корвета.

Какво си е мислил да направи с пистолета? Какво е искал да направи с него? Не знаеше, всъщност, не си спомняше реален момент на вземане на решение. Най-напред седеше в колата и чакаше Тара да се прибере, за да разговарят като разумни хора. А в следващия миг — следващото, което си спомняше — беше как стои до корвета на паркинга с пистолет в ръка. Чудейки се защо този пистолет е в ръката му.

Определено не възнамеряваше да застреля Нолан. Или Тара. Боже опази, никой от двамата. Може би е искал да гръмне една или повече от красивите му гуми? На фона на сумрака на ранната вечер това изглеждаше най-малкото необмислена идея. Но бдящият му мозък осъзна, че би произвело силен шум и напълно възможно бе да го видят и разпознаят. Също — може би — щеше да е обявление за Нолан, че се интересува от действията му, по начин, който би предпочел да запази за себе си, докато реши какво иска да прави с живота си.