Джон Лескроарт - Предателство

— Да, но никога с добро — каза Джим.

Ивън пийна от виното.

— Какво хубаво имам да казвам?

— Ивън — Ейлийн се намръщи при тази мисъл. — Не мисля, че съм чувала досега, че той се вижда с Тара.

— Чакай малко — намеси се Джим, — мислех, че вие с Тара скъсахте заради войната. Този Нолан не е ли бил също там?

— Да — отговори Ивън. — Забавно, а? Така че може би причината за това между нас не е била войната в крайна сметка. Може би просто е искала да се освободи и е било добро извинение.

— Не — гласът на Ейлийн беше твърд. — Тара не е такава. Тя просто би ти казала истината.

Той поклати глава.

— Не мисля, че познаваме истинската Тара, мамо. Поне вече не.

Но Джим отново зададе първия си въпрос:

— Значи този тип Нолан дойде в „Уолтър Рийд“ да се извини или какво?

— Така го извъртя той. Но ако ме питаш, дойде, за да ми го натика в лицето.

— Защо му е да го прави?

— Защото си е такъв, мамо. Наемник, който стреля по онази иракска кола, просто защото искаше и толкова. Защото можеше да го направи. И ако искаш мнението ми, той дойде в „Уолтър Рийд“ да ми покаже, покрай другите неща, че се е измъкнал чист. И междувременно ми е откраднал приятелката. Това е лош човек, повярвайте ми.

— Тогава защо Тара се вижда с него?

— Тъкмо това се опитвам да ти обясня, мамо. Тя не е онази, за която я мислиш.

— Все още не разбирам как можеш да говориш така.

Изправен пред неумолимото спокойствие на майка си, пред нейния твърд отказ да мисли лошо за някого, Ивън изведнъж се почувства готов да се прекърши. Удари с длан по масата и каза с разтреперан глас:

— Добре, какво ще кажеш за това, мамо? Когато Нолан й казал, че съм ранен, знаеш ли какво отговорила тя? Казала, че сам съм си надробил попарата, нека сам си я сърбам. Това били точно думите й. — Очите му се замъглиха, но сълзите в тях бяха от гняв, не от мъка. — Въобще не я е било грижа, мамо. Ето каква е станала.

За няколко секунди единственият звук в задния двор бе шумоленето на вятъра в листата на плодните дървета.

— Не вярвам — каза най-сетне Ейлийн. — Това просто не може да е истина.

Ивън въздъхна дълбоко и вдигна глава да погледне майка си. Чувстваше се изтощен и ядосан, но все пак успя да овладее гласа си:

— Не се обиждай, мамо, но откъде може да си толкова сигурна. Това са думите й.

Ейлийн се пресегна през масата и постави успокояващо ръка върху ръката на сина си.

— И кога е станало това? — попита тя.

— Кога е станало кое?

— Кога е научила, че си ранен и казала, че сам трябва да си сърбаш попарата?

— Не знам точно. Някъде в началото на септември, точно след като Нолан се върнал и малко след като съм отишъл в „Уолтър Рийд“.

— Не, това е невъзможно — и тя му разказа как бе срещнала Тара точно преди Коледа в супермаркета. — Аз може и да съм безнадеждно предразположена да виждам само доброто у хората — каза тя, — и знам, че понякога греша. Но не е възможно да е научила за твоето раняване преди да й го съобщя аз. А това беше през декември.

— Ако това е вярно, тогава защо не ми се обади? Просто да види как съм? Да ми пожелае късмет? Малка… — той млъкна рязко, внезапно спомнил си за елените на стената срещу леглото и че нейното обаждане в „Уолтър Рийд“ — когато той бе отказал да говори с нея — бе точно преди Коледа.

Или, ако майка му е права, няколко дни след като Тара бе научила, че е ранен.

Ейлийн потупа Ивън по рамото.

— Може да не ти се е обадила, защото в онзи момент вече е излизала с Нолан. Може да се е чувствала виновна заради това, а може просто да си е помислила, че ще бъде неловко. Но искам да ти кажа, че със сигурност не е знаела през септември, че си ранен. Пък и никак не прилича точно на нея да е казала сам да си сърбаш попарата.

— Но тогава защо…?

Джим, който до този момент ги беше слушал внимателно, изведнъж не успя да сдържи ентусиазма в гласа си. Той знаеше отговора още преди Ивън да довърши въпроса.

— Защо Нолан ще измине целия този път до „Уолтър Рийд“, за да ти каже тази лъжа? Възможно ли е, за да те накара да намразиш Тара толкова, че да не се изкушиш да й се обадиш, когато се върнеш?

Погледът на Ивън се премести от баща му на майка му и после пак върху баща му.

— Знаеш ли, татко — каза той, — с възрастта си станал много умен.

Слънцето тъкмо залязваше зад предпланинските хълмове, когато Ивън изкачи външното стълбище на сградата, в която живееше Тара, и натисна звънеца. Когато не последва отговор, той слезе до прозореца на кухнята и надникна към вътрешността, където светлините бяха изгасени и нищо не помръдваше. Трябваше първо да се обади и да провери дали е вкъщи, но решението да дойде тук направо от къщата на родителите си и да говори с нея, бе дошло импулсивно и следвайки този импулс — беше доста трезвен, добре отпочинал, наскоро изкъпан и избръснат и едва ли щеше да има по-подходящ момент — той се сбогува с майка си и баща си, скочи в колата и отпътува.