Джон Лескроарт - Предателство

— Ще намина, обещавам.

— Ще изпием рестото.

— Става — каза Ивън и пристъпи навътре. — По-късно.

Стоеше в дневната. Част от него не можеше да повярва, че наистина е там, незаконно влязъл в чужд дом. Усещането беше сюрреалистично. Това не беше той. Никога не беше правил подобно нещо, дори на ум не му бе идвало.

Но сега бе вече влязъл вътре и не трябваше да допуска разсъжденията му да го забавят. Не знаеше кога щеше да се върне Нолан. Ивън нямаше представа в кои часове работи, какво прави всеки ден, дали въобще има някакъв редовен график. Ако имаше нещо уличаващо тук, а нещо дълбоко в Ивън го караше да е сигурен, че има, трябваше да го открие и незабавно да си тръгне. Не беше въпрос на откриване на доказателства за пред съда — той просто искаше да знае.

Или поне се остави да повярва в това. След което имаше време да реши как да използва онова, което знае.

Стаята беше спартанска, обзаведена с кожен диван, в комплект с два кожени фотьойла пред вградените, почти празни рафтове за книги от двете страни на камината. Огромно огледало над полицата създаваше илюзията за широко пространство, но стаята вероятно бе широка не повече от три метра. Половината от стената в дъното представляваше стъклена врата, от която се излизаше на малък вътрешен двор, засенчен от короните на огромни дъбове. В ъгъла се мъдреше цвете в саксия. Първият оглед му подсказа, че там едва ли има нещо интересно, но се застави да забави темпото и да провери.

Когато свърши, раздели леко щорите на предния прозорец. Видя, че улицата е празна и пресече облицования с плочки коридор към кухненската част, която бе не по-малко безлична от дневната. Но тя бе малко по-открита за погледа, тъй като двойният прозорец над мивката гледаше през малката морава към улицата.

Изглежда Нолан не готвеше кой знае колко — в хладилника имаше яйца, бира, пакет сирене, мляко, домати и маруля в кутията за зеленчуци, заедно с малко подправки. Съдържанието на фризера включваше три кутии замразен спанак, кофичка сладолед и няколко опаковки пилешки гърди и телешка кайма.

Вратата до хладилника водеше към малък гараж за една кола, където Нолан бе окачил на куките на отсрещната стена празен туристически сак и две празни раници. Непретрупаният работен тезгях очевидно не бе използван често, както и чекмеджетата под него.

Когато се върна в кухнята, Ивън най-сетне се беше овладял. Огледа улицата повторно и мина наведен покрай прозореца. Чак от другата страна на дневната, в дъното на къщата, откри прилична като размери бърлога с бюро и компютър. На стената бе опъната карта на Ирак с набодени по нея няколко цветни кабарчета на различни места — Багдад, Мосул, Киркук, Абу Граиб, „Анаконда“. Ивън побутна първо мишката, за да види дали екранът ще светне и когато това не се случи, натисна бутона на компютъра. Докато се зареждаше, той мина през следващата врата в спалнята и се закова на място.

Въздъхна тежко, прекоси към бюрото до идеално оправеното легло на своя враг и вдигна снимката на Нолан и Тара, поставена в тежка сребърна рамка. Бяха се прегърнали за снимката, очевидно на — палубата на корабче в прекрасен ден на фона на залива, и двамата усмихнати. Задържа я достатъчно дълго, за да може желанието да я разбие в стената да дойде и да си отиде.

След това внимателно я върна на същото място и се зае със сериозното претърсване. Скринове, шкафчета в банята, бюфети и дрешници. Горната табла на леглото разкри първото оръжие — Берета М9, същата като онази, която Ивън носеше в Ирак. Помириса цевта и не долови никаква миризма, след това свали пълнителя и се увери, че е пълен. Но ако професионалист като Нолан беше използвал пистолета, той незабавно след това би го почистил и презаредил.

Дрешникът в спалнята, подреден като останалата част от къщата, съдържаше още една раница на най-горния рафт. Тази той изпразни върху леглото и разгледа подробно всеки предмет. Имаше още една 9-милиметрова Берета, десет пачки патрони и шест ръчни гранати. Иван не знаеше със сигурност дали са осколочни гранати или от онези, обикновените, които въобще не бяха толкова смъртоносни. Но и в двата случая беше готов да се обзаложи, че притежаването им от цивилен гражданин е незаконно. Ивън бе сигурен, че това ще заинтригува полицията, стига да измисли начин да събуди интерес у някой представител на закона към Нолан, като заподозрян в убийството на Халил.

Върна раницата на мястото й, върна се в работната стая и седна пред компютъра. Щракна върху иконата с надпис „Олстронг“ и прегледа няколкото документа — повечето копия или поправки на договори с правителството, или поръчки, които компанията си бе осигурила отвъд океана. Имаше значителен брой файлове с имейли и няколко автобиографии на хора, служили в армията, които свидетелстваха за това с какъв вид дейност вероятно се занимаваше тук Нолан. Ивън отвори още няколко документа, търсейки да открие името Халил, но усилията му останаха без успех.