Джон Лескроарт - Предателство

Без да знае паролата, макар да опита няколко възможности, не успя да влезе в редовния файл с пощата на Нолан. Обаче иконата „Снимки“ веднага се отвори. Вцепенен какво може да види там — още снимки на Нолан и Тара в по-интимна обстановка, отколкото на палубата на корабчето — накрая отвори последната папка и въздъхна облекчено, когато не видя нито една снимка на Тара.

Изглежда това бяха снимки, направени от Нолан, когато е търсил да си купи къща. Имаше улица с три платна, точно като тази, на която живееше. Коли, паркирани покрай бордюра. После от различен ъгъл и на друго осветление друга къща, голяма и грандиозна. Всъщност, при по-близък оглед на най-ясната снимка, направена точно срещу фасадата, сградата бе чудовищно розова. Ивън се запита какво за бога е могло да накара Нолан толкова подробно да проучва това място.

Изведнъж мисълта го накара да подскочи. В сутрешния вестник беше видял черно-бяла снимка на останките от дома на господин Халил, които разбира се изобщо не приличаха на жилището на тази снимка. Но в статията не се ли споменаваше, че къщата била розова?

Трескаво започна да издърпва чекмеджетата на бюрото. В средното имаше дигитален фотоапарат и за секунда се поколеба дали да не погледне какво има в него. Но нямаше много време. Провери часовника си — 2:45. Вече от доста време беше тук. В долното дясно чекмедже откри отворен пакет дискети. Бяха останали четири и с треперещи ръце той извади една и я пъхна във флопито. След това копира файла от папката със снимки върху дискетата.

Извади я и я пъхна в горния си джоб, след това се облегна назад, пое въздух и изключи компютъра през менюто „Старт“.

Наостри слух да чуе, ако вратата на гаража се отвори или на улицата спре кола, и си заповяда да чака, докато екрана не угасна. След това стана от стола и го намести там, където се надяваше, че се беше намирал. Затвори всички чекмеджета. Провери за последно дали дискетата е в джоба му и се върна обратно в дневната. Завъртя топката от вътрешната страна до положението за заключване и след като погледна през прозореца, за да се увери, че е безопасно, излезе навън.

Последното дете си беше тръгнало преди два часа, звуците от коридора бяха леки и далечни. От време на време се чуваше избръмчаването на копирната машина в офиса, и се регистрираше някъде назад в съзнанието на Тара, която стоеше загледана навън през прозореца на класната стая. Винаги бе намирала гледката за прекрасна, с малката горичка нискостеблени дъбове, загърнала едната страна на хълма от другата страна на улицата. Улицата се виждаше единствено от това място зад бюрото, така че човек можеше да си мисли, че тя въобще не съществува. Можеше да си представи, че хълмът се намира далече от всичко светско или градско — да речем в Тоскана, където никога не беше ходила. Понякога в такива късни следобеди донесената от вятъра пролетна миризма на люляк и жасмин се смесваше с миризмата на моливи и тебешир и тази класна стая се превръщаше в любимото й място на този свят.

Мислеше, че може да преброи на пръсти моментите, когато е била напълно щастлива и удовлетворена и много от тях бяха преминали именно тук. Някои от по-старите колеги в „Свети Чарлз“ може би бяха станали малко цинични с годините, но или Тара не бе работила още достатъчно, или цинизмът не бе присъщ на природата й; просто не беше такъв човек. Все още обичаше децата. Всяка година нова тумба и всяка година нови предизвикателства — о, да благодаря ви, предизвикателства — но също и с нови човешки създания, които да научиш, с които да се свържеш, да обичаш. Нова глина, също така. Ето така мислеше винаги за класовете си, когато започваше учебната година. Нова глина.

Облегната назад в стола си, тя бе потънала в мечтание. Лицето й бе отпуснато в доволство, с почти незабележимо вирнати ъгълчета на устните. Беше един ден също като този, мек и ароматен — станаха ли вече три години? Спомни си как цял ден й прилошаваше при мисълта за приятната си първа среща с онзи нов тип, Ивън. Прекалено приятна. Привличаше я твърде много и му позволи да го разбере, и всъщност не смяташе да се бори срещу това. Не и срещу този огън.

Ами ако се окажеше просто старото клише и той спре да я уважава и да я потърси отново? За бога, тя беше интелигентна жена със собствена кариера и знаеше, че никога не би изградила живота си около някой мъж, но мисълта никога да не види отново този мъж, когото бе срещнала само веднъж, внезапно й се стори непоносима.