Джон Лескроарт - Предателство

— Мога да отговарям на прости фактологически въпроси. — На устата й играеше усмивка.

— Добре. Спомняш ли си кога за първи път чу, че съм ранен?

Озадаченият й поглед остана дълго върху лицето му, сякаш бе изненадана, че той пита точно това.

— Разбира се — отговори тя. — Една вечер случайно срещнах майка ти в супермаркета. Мисля, че беше няколко дни преди Коледа. Знам, че беше няколко дни преди да ти се обадя.

— Да ми се обадиш в „Уолтър Рийд“? Когато не исках да разговарям с теб?

— Точно така.

— Сигурна ли си? За времето, имам предвид. Точно преди Коледа?

— Разбира се, точно тогава беше. Кога иначе е възможно да съм го научила?

— Какво ще кажеш за по-рано, когато всъщност се случи? Да речем през септември.

— Не, Ивън. Как може да съм знаела тогава?

Той вдигна рамене.

— Добре, тогава кога започна да излизаш с Рон Нолан?

— Какво общо има Рон с това?

— Мислех, че го е споменал, затова.

— Той не знаеше за това, Ивън. Ти и момчетата сте били прехвърлени от неговата база през седмицата, когато той се върна.

Ивън наклони глава малко на една страна, като любопитна птица. Изучавайки лицето й, той прочете само искреност, откритост, може би леко объркване. Едно нещо беше ясно — тя казваше истината, такава, каквато й беше известна.

— Ние сме били прехвърлени?

— Така каза Рон.

— Къде сме били прехвърлени, Тара? Каза ли ти това?

— Не, мисля, че не знаеше.

— Правилно. Не е знаел. Знаеш ли защо? Защото не бяхме прехвърлени въобще. Тръгнахме на тази последна мисия от летището на Багдад, където през цялото време бяхме с Рон. Можеш да го провериш.

Червеят на съмнението се разпростря върху чертите й. Сви устни, смръщи чело, очите й се стрелкаха, търсейки място, на което да се спрат.

— Но… — думата увисна между тях. Ръцете й се отпуснаха безжизнено отстрани. — Нищо не разбирам.

— Рон беше с нас в конвоя, Тара. Беше в моя джип. Беше до мен, когато ме раниха.

— Не. Това не може да е истина.

— Защо да си го измислям, Тара?

— Не казвам, че си го измисляш, Ивън. Макар да откривам причина да го направиш. Но не мисля, че би могъл.

— Не мога. Не го измислям — каза той. — Случи се именно това.

Тя задържа очи върху неговите цяла минута, а после едва чуто, гласът й подхвана следващата сламка:

— Може би… искам да кажа, мисля дали не е от онова, което се е случило с главата ти… Може да не си спомняш много точно?

Той кимна — спокоен, търпелив, сдържан.

— Това е основателен въпрос. Забравил съм някои неща. Не си спомням цели дни и седмици, след като дойдох в съзнание. Но Рон беше с нас в онзи конвой. Спомням си всичко за онзи момент. Ако все още не ми вярваш, можеш да го провериш в Интернет. Само натискаш Гугъл, Масба. — Той каза буква по буква името на квартала в Багдад. — Всичко е там. Той е причината всичко да отиде по дяволите. И това е причината така бързо да напусне Ирак. Започвало е разследване, а той е знаел, че ще стигнат до него.

Лицето й бе останало без цвят. Очите й оглеждаха ъглите в стаята, сякаш можеше там да открие някакъв отговор. Отмахна кичур от челото си. Постави длан на един от чиновете, за да се подпре и бавно седна на стола зад него.

— Той ми каза, че нямал и представа, че си ранен. Научил го от мен, след като аз се бях видяла с майка ти и тя ми каза.

— По Коледа.

Тя кимна.

— Точно така.

— И ти каза, че за първи път чува.

— За първи път. Заклевам се, Ивън. Не, той се закле. Не бил чувал нищо за това.

— Не е било нужно да чува, Тара — каза Ивън. — Той беше там. Той започна стрелбата.

Спиноза наля в чаши кафе за двамата и изведе Ивън в задния двор, за да не пречат на Лиса и четирите дечица да гледат филма в дневната. Денят, от който оставаше поне половин час светлина, продължаваше да е топъл и пълен с аромат. Двамата мъже седнаха на масата за пикник под дървена конструкция, обвита с лози.

— Е — започна Спиноза, — пипна ли своя наркодилър?

— Още не съм — отговори Ивън. — Не е в града.

— Много е важно правилно да избереш момента — отбеляза Спиноза.

— Не знам — каза Ивън, — моментът е важен, но аз бих сложил до него и мястото. Сантиметър настрани от него и историята ще е съвсем различна. Това е ставало повод за доста кошмарни истории.

— Недей да правиш нещо глупаво, Ив — каза лейтенантът. — Ако наистина смяташ, че има нещо около този тип, прехвърли го на наркоотдела. — Спиноза духна кафето си и отпи. — Между другото, спомняш ли си господин Халил, за който говорихме онзи ден в обедната почивка? От преди няколко часа господин Халил е случай под двойна юрисдикция. Нали се сещаш за осколочната граната? Е, федералните окончателно потвърдиха, че именно това е вдигнало стаята във въздуха и започнало пожара. Така че участват в случая, въпреки факта, че както изглежда господин Халил и жена му най-напред са били застреляни с по един деветмилиметров в главите.