Джон Лескроарт - Предателство

Вместо това Хънт смотолеви:

— Не, никой не се съмнява, че Шолер е убил Нолан. А ФБР са казали, че вероятно Нолан е убил родителите ви. Те имаха ли представа защо? Или кой му е наредил?

— С две думи, в началото не можеха да открият нищо, въпреки че научих от свои роднини, че са разпитвали доста хора там, отвъд океана.

Хънт успя единствено да отвори уста от изумление.

— В Ирак? ФБР са разпитвали хора в Ирак във връзка със смъртта на родителите ви?

— Разбира се. Натам водеше процесът.

— Но не са открили кой го е направил?

— След известно време разбраха кой. — Сега Халил си позволи да се усмихне леко. — И ние, моето семейство, потвърдихме, че е вярно. Знаете ли, вашето ФБР знае какво прави. Агентите им са изключително компетентни и добре си вършат работата.

Хънт се изпъна назад.

— И какво откриха?

— Ами, както казах, след известно време стана почти очевидно. Но най-напред трябва да знаете, че баща ми, Ибрахим, беше отличен бизнесмен. Той насочваше най-малкия си брат, Махмуд, в някои от сделките му в Ирак. Махмуд се опитваше да наеме работници за договор за реконструкцията там, много изгоден договор. Но основният доставчик и главен конкурент на Махмуд беше кюрд на име Куван Крекар. ФБР стигнаха до заключението, че господин Крекар е издействал поръчката срещу майка ми и баща ми, за да съсипе бизнеса ни тук — и до голяма степен успя. Но за кратко. — Усмивката на Халил се върна върху лицето му, но този път беше ледена. — Дочух една-две думи преди време, според които господин Крекар изгубил живота си от импровизирано взривно устройство. Страната ни, както знаете, преживява бурни времена. Но добрата новина е, че Махмуд и бизнесът му напоследък процъфтяват и вярваме, че най-лошото е минало.

В 5:30 Харди и Хънт седяха в едно от сепаретата край прозореца при „Лу Гърка“ — бар и, според някои хора, ресторант, намиращ се на улицата точно срещу Съдебната палата. Чепкането по въпроса дали е истински ресторант, достоен да носи това име, произтичаше от непостоянното качество на храната, която се сервираше там. Много от редовните посетители идваха само за да пият на бара отпред и даже не се опитваха да ядат постоянно променящият се специалитет на Чуй, съпругата на Лу, която създаваше по един такъв всеки божи ден.

Специалитетът бе единственото ястие в менюто и в чест на китайския произход на Чуй и гръцкия — на Лу, тя най-често се опитваше да прави различни комбинации от продукти, съчетавайки коренно различните кулинарни традиции на тези две култури. Така в някой ден Специалитетът на Лу можеше да е тестени хапки с рибен хайвер в бульон „Авголемоно“, в друг — пелмени с мусака „Цяодзъ“ или често поръчваният „Инлин“ в глинен гювеч. Съставките на последното веднъж бяха объркали жури от шестима най-добри майстори-готвачи в града, след като Областният прокурор Кларънс Джакман публично го беше нарекъл „своето любимо ястие за обяд“.

Тъй като „При Лу“ бе наполовина под земята — входът откъм Браянт слизаше осем стъпала под нивото на улицата — сепарето на Харди и Хънт имаше прозорци високо горе. Същевременно те бяха наравно с улицата, която минаваше покрай едната страна на заведението. Едва ли някой обръщаше внимание на гледката през тях, която предлагаше минаващи крака, боклукчийски гюмове и от време на време някой бездомник.

Днес нито Харди, нито Хънт се интересуваха от атмосферата. Харди бе прекарал следобеда в подготвяне на първия вариант на аргументацията за обжалването на присъдата на Ивън, който се опираше на ПТСР. Седеше с леко превити рамене, и сякаш умислен. Ръцете му обгръщаха чашата с кафе. Хънт бе седнал странично и бавно въртеше сложената върху масата халба с бира. Вече бе докладвал на Харди в офиса, което го бе накарало да се обади на Глицки и в крайна сметка решиха да се съберат тук и да обмислят фактите, с които разполагаха.

— Смяташ, че информацията за разговора на Халил с ФБР няма да ти е достатъчна? — попита Хънт. — В петък искаше само това.

— Отлично си спомням, но онези спокойни дни вече са минало — отвърна Харди. — Със сигурност ще използвам това в аргументацията си. Халил са имали сериозен мотив да убият Нолан. Съдебните заседатели са имали право да го знаят и да решат за себе си дали това предизвиква у тях разумно съмнение във вината на Ивън. Съдебното жури, а не ФБР, трябва да решава кое е важно и кое — не. Но за да свърши работа „нарушението Брейди “, задържаните доказателства трябва да са достатъчно надеждни, за да хвърлят съмнение върху присъдата. А идеята, че неизвестна трета страна може да е имала мотив да убие Нолан вероятно няма да убеди съда да позволи на Ивън втори процес. Ще ни трябва нещо по-солидно, ако искаме да излезем с твърдението, че Халил са убили Нолан…