Джон Лескроарт - Предателство

Между тези части съществуваше някаква връзка. Просто не знаеше каква. Но започваше да се убеждава, че тя вероятно включваше едно убийство, може би дори две, в района на неговите правомощия. А може би и повече. Това вече беше негова работа.

Но нещо повече, връзките на ФБР и Олстронг определено разширяваха игралното поле. Онова, което наистина се е случило покрай Шолер, а Глицки бе печално незапознат с повечето, макар да му бяха известни най-основните факти, му бе изглеждало доста ограничено — двама мъже, които се борят за една жена. Сега изведнъж теориите на Харди за клана Халил и бизнеса им в Ирак, както и за възможно участие на правителствено ниво, не му изглеждаха толкова изсмукани от пръстите. И въпреки че мнението на Глицки за методите на ФБР включваше убеждението, че Бюрото с готовност би отминало извършено убийство или евентуален свидетел, стига това да се вписва в плановете му, той не стигаше дотам да вярва, че неговите агенти могат да одобрят или даже да извършат убийство.

Така че, единственото заключение, до което стигаше бе, че ФБР знаеха повече за този случай, отколкото желаеха да разкрият. Вероятно знаеха кой е убиецът на семейство Халил. И кой беше убил Рон Нолан. А ако това не беше Ивън Шолер, значи ФБР бяха позволили невинен човек да отиде в затвора до живот.

Ако някой от клана Халил би убил Нолан, за да отмъсти, а после и двамата Боуен, понеже са попаднали на тази следа, и ФБР са знаели за това…

Той дръпна телефона към себе си, вдигна слушалката и набра номера, който знаеше наизуст.

— Здравей, Фелис. Ейб Глицки се обажда. Моля те, трябва да говоря с Диз.

Частният детектив на Харди, Уайът Хънт, правеше разследванията си главно пред екрана на компютъра в огромния ремонтиран склад близо до Съдебната палата, който той наричаше дом. Не беше проблем да открие подробности за убийството на Халил в Интернет. През уикенда беше говорил с Харди, за да си изясни каква точно бе неговата задача. Това бе произлязло донякъде от първото обаждане на Харди в петък, когато той просто искаше да знае дали някой от семейство Халил е бил разпитван от ФБР във връзка със случая Шолер. Сега интересът на Харди се бе изместил към това да открие, без да се излага на опасност, за какво са се отнасяли тези разговори.

До този момент, понеделник сутринта, той вече знаеше, че огромният клан Халил се състоеше от двайсет и три отделни семейства, пръснати между южен Сан Франциско и Сан Хосе, а след това през залива до Хейуърд и Фремонт. Типичното положение беше това, че всяко семейство притежаваше собствен магазин „7-илевънс“, а четири от тях имаха повече от един. Кланът се бе заселил в страната, след като Ибрахим и Шата бяха емигрирали с четирите си деца през 1989-а, преди първата война в Персийския залив.

Най-възрастният жив брат, Абдел Халил, бе говорил от името на семейството след извършеното убийство на родителите си и изглеждаше най-вероятният източник на информация. Абдел притежаваше три магазина покрай Ел Камино Реал между два северни града на Полуострова — Милбрае и Сан Бруно, но ръководеше корпоративния си бизнес от една ниска сграда с мазилка и стъкло върху някогашно сметище край летището на Сан Франциско.

Хънт слезе от своя мини купър и тръгна под яркото слънце през открития паркинг към невзрачната приемна на АМК, Inc. Смугъл и малко раздърпан млад мъж по риза седеше зад единствената мебел — разхвърляно бюро поставено в средата на стаята. Сортираше някакви документи. От едната му страна димеше чаша с кафе. Картината на екрана пред него показваше художествена интерпретация на един магазин „7-илевънс“ в типичния градски мол. Радиото тихо свиреше нещо, което Хънт определи като музика от Средния изток, вероятно иракска.

Тази сутрин Хънт бе уговорил среща, вероятно със същия млад мъж, представяйки се за писател, който пише статия за завършили с успех емигрантски истории.

След като се представи, момчето притеснено се усмихна и изчезна през вратата зад него, като остави Хънт сам пред бюрото.

Минута по-късно Хънт вече се ръкуваше със симпатичен мъж, малко над трийсетте. Мустакът на лицето му го правеше да прилича леко на Саддам Хюсеин, облечен в американски дрехи — черен панталон, който приличаше на долната част от костюм и светлосиня елегантна риза с отворена яка.

— Господин Хънт? Аз съм Абдел Халил. Искате ли нещо за пиене? Чаша чай или може би кафе. Или кола?

— Кафе, моля. Без захар.

— Добре. Можете да го изпиете в кабинета ми.